Тъкмо беше примъкнал пушката до себе си, беше замотал около едната си ръка пълен патрондаш и с пистолета в другата ръка се готвеше да тръгне назад, когато крадецът се подпря на яслите. Пътят на Ион беше преграден. По едно време крадецът се изправи неспокоен, после пак седна. Ион стоеше неподвижен. Едва дишаше. Трябваше да внимава, защото, ако го открие, поставяше в опасност и другите, и с какво геройство щеше да се хвали?
Цял час горкият се мъчи да стои неподвижно, а не беше от ония, които могат дълго да стоят на едно място. Но изглежда тежки мисли измъчваха господин Спъну. Когато най-после стана, отмести чутурата и излезе, Ион с пълни ръце се търкулна към ниския свод. Едва тогава видя Емил Думитрица и той стояха скрити, готови да му се притекат на помощ, ако стане нужда.
Без много приказки децата се върнаха през галериите в тайната стая на съкровището.
И когато Сандина, която сменяше компресите на ранения, научи за нападението в обора, Ион подчерта:
— „Това е възвишена всеотдайност“…
В тоя миг той се чувствуваше по-достоен за похвали заради героизма си, отколкото кой да е герой на Жул Верн…
И с ръце отзад, със стиснати устни, с вдигнати вежди и с очи към тавана, той се заразхожда наперено напред-назад. Добре, че вниманието на другите беше заето със състоянието на ранения, та не го забелязаха. Станку отваряше навремени очи и се вглеждаше продължително в децата. Ала не можеше да говори. Но вече не стенеше. Дишаше бавно, малко затруднено и изглеждаше отпаднал, навярно от загубената кръв. Трябваше веднага да му се сменят превръзките и да му се даде силна, подходяща храна. Поне така казваше Емил, който не беше пропуснал нищо от медицинската практика на баща си и нямаше списание, което да не беше прочел. Но тия въпроси бяха мъчни за разрешение. Преди всичко нямаха бинтове, а ризата на Думитрица беше вече много мръсна. Налагаше се да се извари. Намериха за тая цел едни бакърени съдове, ала трябваше и огън. Къде да го запалят? Долу, в огнището, беше невъзможно. Димът ще ги опуши и ще излезе през тесния отвор горе, досега така добре прикриван от камъни, затрупани с греди и хвощ, и ще ги издаде. А какво да дадат на болния да пие? Портокаловият сок е най-препоръчителният сега за него, дори и за тях всичките, даваше мнението си Емил. Ала невъзможно беше да намерят някъде портокали.
Загрижени, децата се чудеха и маеха какво да правят. Ион продължаваше да упорствува и непрестанно се търкаше по главата. Сандина си спомни за златистите нарове. Майка й казваше, че наровете приличали на портокалите. Какво щеше да бъде да имат сега трите пара от приказката? Нищо нямаше да изяде! Като ги отвореха, оттам щяха да излязат три момичета и щяха да поискат вода… Май че майка й давала на Войкица, освен портокалов сок и сок от други плодове. Обелвала ябълки, круши, дюли, настъргвала ги и ги изстисквала.
— Не можем ли да наберем диви ябълки и круши, дренки и ягоди, да ги смачкаме и да вземем сока им?
Сандина се изчерви като мак, ала беше радостна, че можеше да даде добър съвет, затова не мигаше стеснено.
— Това е добра идея — съгласи се Емил.
— Браво, Сандина! — каза Думитрица, удивен най-много от смелия й вид.
Ион скръсти ръце, наклони глава настрана и възкликна:
— Една е на света Сандина Робинзон!
И така, ще трябва да обикалят из гората. Разбира се, ще отидат само Думитрица и Ион, а Сандина ще остане край болния. В това време Емил ще може да инсталира радиопредавателната станция и да се опита дори да влезе във връзка с конефермата. Бяха се споразумели с Птиченцето и с Рижавия да се свързват на обед и надвечер.
Ион и Думитрица се въоръжиха със стрели, кибрит, бинокъл, компас, ножчета и торбички за плодовете, направени от ръкавите на ризите им. Сложиха пак креслата едно над друго върху сандъка и като по стълба се покатериха до тесния отвор на подземието и излязоха. Разгледаха разположението на подземните помещения и запомниха добре мястото наоколо. Наредиха камъните над отвора така, че да могат да го познаят, и тръгнаха. Все пак Думитрица каза, че няма да бъде зле да бъдат по-предпазливи. Капитан Дик Сенд покрил лодката си със зеленина и я превърнал в истински плаващ остров за погледите на людоедите. Могат и те да се накичат целите със зелени клонки и треви. И веднага промениха външния си вид. Листа от репей и вейки от хмел, дъбови и кленови клонки така добре ги прикриваха целите, че заприличаха на движещи се туфи.