Ион най-много се боеше да не срещнат някой вълк, кой то новото им облекло нямаше да излъже. И се радваше, че вървят все край дървета, защото при опасност можеше да се покатери веднага.
Засега още нищо не ги застрашаваше. Под заоблаченото небе гората се готвеше за дъжд. Сипки, червеношийки и други птички се стрелкаха по небесния свод, трепкайки бързо с крила. Пеперуди прелитаха из душния въздух и изчезваха. Отпуснати в сладка нега, листата на дърветата едва се поклащаха. Навсякъде владееше напрегнат трепет, сдържано очакване, от което гората трябваше да се освободи. После цялата природа замря като в уплаха.
Когато заваля, децата още пълнеха торбичките си със съвсем дребните още диви ябълки, зелени сливи, поникнали тук, кой знае как, и корени, които смятаха за хранителни. Думитрица беше окачил на колана си един фазан, прострелян с доста голям труд. Беше вложил цялата си сръчност и голямо старание, докато го улучи. Щеше да се помъчи да улови още нещо, но бурята му попречи. Цялата растителност в гората се залюля и заогъва и земята затътна като пред страшна стихия.
Децата си тръгнаха, понесли, каквото бяха успели да наберат. Черните облаци, които покриваха небето, затрещяха. Бурята се разрази. Светкавици зацепиха небето. Гръмотевиците раздираха облаците и разтърсиха земята. Дъждът се лееше като из ведро. Целите измокрени, спъвани от рукналите потоци, Ион и Думитрица вървяха и поглеждаха компаса.
Скоро навлязоха в гъсталака на долчинката. Мъчнотията сега беше да познаят мястото, дето е конакът, и да намерят отвора на тяхното скривалище. Вървяха, шибани от тънки стебла и бодливи вейки. Наоколо им всичко така бушуваше и така се бе объркало, че не можаха да открият оставените знаци. Въртяха се, обикаляха и оглеждаха внимателно малката полянка, ала нищо не им подсказваше мястото на скривалището им.
Изведнъж се озоваха пред един много чуден кладенец, някакъв вонящ яз, иззидан с камък, но запуснат и на места порутен. Растенията така бяха надвиснали над него и на нападалите листа и клонки така бяха покрили водата, че мъчно можеше да се забележи. Но при все това, ако човек се надвесеше над него, щеше да види, че освен раздвижването на водната повърхност от дъждовните капки водата се движи и хоризонтално. Кое причиняваше това напречно течение?
— Да не би тук да се събира водата от изворчето, дето го търсихме? — запита се Думитрица и веднага добави: — Боя се, че това трябва да е кладенецът, за който се разправя.
Ион се огледа ужасен. Нямаше глутници вълци!
— А ето, че водата не се издига. Това показва, че през някакъв отвор каптираната вода се изтича под земята и напоява тинята в подземната яма, дето ти падна.
— Мислиш ли? Тогава поточето край тайната стая е добро за пиене.
— Как ще е добро, щом някога тук са удавяли ограбените хора!…
— Да знаеш, че тук е искал да ни хвърли Спъну, когато в понеделник вечер ни затвори в птичарника. Ужасно нещо! Виж там една купчина мокра пепел и тревата наоколо е опърлена. Трябва да е птичарникът, в който бяхме. Изгорил го е като оня, в който са се били скрили Сандина и Емил!
— Смятам, че грешим, като се бавим тук — каза замислено Думитрица. — Колкото за водата не се грижи. Ще сложим съдове под дъжда и ще се напълнят веднага. Важното е да се върнем в скривалището.
Продължиха по-нататък, като се движеха внимателно между бурени и бъзови храсти. Мрежата на дъжда изтъняваше. Но при все това с бинокъла още не можеше да се види нищо.
— Нали бяхме поставили знаци? — обади се Ион. — Дъждът трябва да ги е помел.
И наистина по пътечката се търкаляха белите пръчици, които те бяха забучили около отвора. Камъните не се виждаха никъде. Навярно размекнатата кал и обрулената от бурята зеленина ги бяха покрили. Но Ион, подвижен и неспокоен, какъвто си беше, както се щураше насам-натам, блъсна с крака си някакъв металически съд, пълен с вода.
Двете момчета се наведоха любопитно. Какво търсеше този съд тука?
— Мистериозно откритие! — каза Ион. — Бива ли го за музея? А може и да е на господин Спъну?
— Наш е — каза, смеейки се, приятелят му, който беше огледал всичко наоколо и беше забелязал най-после отвора. Оттам се подаде Сандина, покатерена на креслата.
— Изляхте водата — каза тя тихо, със съжаление.
Ион тъкмо щеше да извика едно такова ура, че да чуе чак господин Спъну, но Думитрица му запуши устата с длан. Оставиха тенджерата на мястото й и влязоха полекичка. Емил седеше на едно кресло със слушалките на уши. Чукаше продължително по морзовия ключ на радиопредавателя, но когато престанеше и се вслушваше, лицето му посърваше. Никой не отговаряше.