Бандитът успя да гръмне още няколко пъти. Куршумите отидоха напразно. Той се мъчеше със страшна сила да се освободи. С едно върховно усилие успя да освободи ръцете си.
Опасността за децата беше явна. Те се опитаха да хванат ръцете на крадеца, но с дясната си ръка той развъртя една кама. Тогава Ион изтича и с донесения за миг приклад перна камата. Ударът изтръгна камата от ръката на крадеца и тя падна на земята. Плененият се разяри още повече. Той се замята, замъчи се да се освободи, като крещеше и ругаеше. Единият ъгъл на одеялото се измъкна от въжето и се събра под краката му. Очевидно беше, че Спъну няма намерение да се предаде.
Думитрица даде знак и трите момчета се напънаха и катурнаха яслата. По тоя начин Спъну остана захлупен на земята като в клетка. Децата натрупаха отгоре още една ясла, дъски и греди и с голяма мъка домъкнаха една от каменните чутури и го затиснаха и с нея.
Сега купът от тежести едва се поклащаше навремени. Прегракналите крясъци на пленения все повече пресипваха и се превръщаха в някакво хъркане. Чак сега Ион провря ръце през дървената решетка на яслата и почна да рови. Но чантата я нямаше. Изглежда крадецът се бе размислил и я беше скрил на друго място. Ала намери още един револвер и кутия патрони. Взе ги, вдигна от земята и камата, изправи се и запита другите с поглед. Децата останаха за момент нерешителни. Бяха се изморили. После занесоха оръжието и щитовете в дъното на ниския свод. След това тихичко отвориха вратата, за да изведат конете. Животните сами се втурнаха по коридора. Думитрица и Емил ги подтикваха леко, като ги милваха по хълбока и по шията.
В този момент се разнесоха познатите изсвирвания. Момчетата се вкамениха. Конете продължиха да излизат. Като си дадоха сметка, че табунът навярно щеше да бъде върнат от съучастниците на Спъну, момчетата изоставиха конете и се върнаха в скривалището си. Изглежда Спъну беше разбрал, че му идва помощ, и се беше умълчал. Децата се свряха зад първия завой на галерията и зачакаха. След малко чуха неразбрани гласове. Згаберча и Коцкан връщаха конете, викаха и псуваха и се мъчеха да освободят шефа си.
Скараха се и Згаберча тръшна на земята гредата, подпряна до отвора на стената.
— Чудя ти се, че си оставил гредата тук при прозореца, щом си бил сигурен, че Станку е избягал по нея. Или… си мислил да го пипнеш, ако се опита да те ограби?
Спъну бършеше потта си, пъхтеше и бърбореше нещо.
Децата разбраха, че Спъну не ги подозира. Той смяташе, че неговият неприятел, Станку, използувайки дълбокия му сън след продължителното напрежение, се е вмъкнал по гредата. Нападнат на тъмно и замаян още от съня, той не беше разбрал, че е нападнат от повече души.
— Кой дявол ни караше, господарю, да си вземем беля на главата с тоя непрокопсан Станку…
— Нямаше накъде — чу се дебелият глас на Коцкан. — Трябваше да се сдружим с него, за да не ни издаде. Той беше дежурен нея нощ, когато ти дойде да ни дириш. Ако не беше се въртял около къщата на дядо Аксенте, нямаше да те усети Станку. Бях ти, казал, че живея в петата къща, като почнеш от плета… Ти си броил надлъж, вместо нашир.
— И защо снощи не каза нищо на Коцкан за Станку? — запита Згаберча. — Мислех си тая нощ, че си го скрил, защото го търси милицията. Затуй дойдохме двамата. Ти какво ще кажеш? Да бягаме ли? Ония докараха самолет, бръмчаха над гората, пускаха позиви. Утре ще обградят гората…
Уморен, Спъну ги гледаше тъпо, с отворени уста. След доста време той се съвзе, напери се и каза заповеднически:
— Върнете се пак там. Опитайте се да ги заблудите поне малко… кажете, че сте видели децата, като слизали от Яломица към Дунава.
— Никой няма да ни повярва, господарю.
— Па ще почнат и нас да подозират.
— Тогава подпалете края на гората, за да им попречим да влязат, а ние ще се махнем и тримата.
— Господарю, аз имам жена… Згаберча го остави жена му, когато национализираха конефермата, дигна всичко, каквото имаха, взе и децата… Ами аз какво да правя?