Ион беше забравил строгото мъмрене на Думитрица. Той смяташе, \че беше заличил провинението си с оня чудесен удар, с който изби камата от ръцете на Спъну…
— Нещо нечувано ще бъде — радваше се Ион и потриваше ръце. — Аз смятам, че ще ни посрещнат с музиката от града. А като ни видят и с… казана, вие знаете кой… повече от сигурен съм, ще ни издигнат паметници…
Децата прихнаха от смях. И понеже беше тъмно, не можеше да се разбере дали се смееха на Ионовите фантазии или и те смятаха, че заслужават музика и паметници…
— И в цялата страна те ни сочат за пример, и децата ще пишат съчинения за нас — продължи Ион, окуражен от доброто настроение на приятелите си.
— Победата не е само наша, а и на нашите отряди. Ако не бяхме се съветвали с другарката Александруца, ако не бяхме правили състезания в Голям вир, може би няма ще да имаме смелост да тръгнем.
Изведнъж горе на отвора се показа пламък. Осветени, децата се спогледаха разтревожени. Думитрица стана пръв и даде знак да се оттеглят в ъгъла, дето лежеше Станку. Децата застанаха там прави, прилепени плътно към стената, та и да надникнеше някой вътре, нямаше да види нищо. Пламъкът угасна, обаче изглежда околността бе обхваната от пожар, защото през отвора продължаваше да влиза светлина. Децата стояха неподвижни. Не може да се каже, че бяха спокойни. Скоро прашенето и бученето на пожара се засили. Чуха се писъци на уплашени птици, остро виене, квичене и скимтене. През отвора нахлуваше горещ въздух и дим. Децата потръпваха, като слушаха страшния вой навън.
— Не е чудно Спъну да е запалил храстите, за да се увери, че никой не се крие в тях — каза Думитрица.
Без да се колебае, Ион напипа креслата и се изкачи до отвора да види какво става навън. Наоколо всичко беше в пламъци. Той беше виждал пожари отдалеч. Но сега беше друго нещо. Тяхното подземно жилище беше под самото пожарище. Тънките стебла на храстите горяха и пръскаха искри на всички страни. Наполовина изгорели листа се откъсваха и падаха в съседните храсти като предвестници на разруха. Засилен от вятъра, пожарът бързо обгърна всичко наоколо и към небето се понесе гъст, червеникав дим.
Ион слезе бавно и мълчаливо. Това беше толкова красноречиво за приятелите му, които познаваха добре неговия темперамент, че не го запитаха нищо.
Децата и раненият закашляха, задавени от дима. Очите им почнаха да сълзят и те усещаха, че се задушават. Безсмислено беше да останат повече тук. Решиха да се преместят в една от галериите, свързани с обора. Галериите нямаха отвори и димът не можеше да проникне там. Докато другите преместваха ранения, Емил се помъчи да съобщи в конефермата за положението. Ала се сети, че антената е изгоряла, и отложи засега предаването. След като се настаниха в една от галериите, Думитрица отиде до ниския свод да разбере какво става в обора.
Той надникна между натрупаните греди и с учудване видя, че фенерът е запален и Спъну седи спокоен. Отворът горе беше добре запушен, но вратата беше отворена. Какво беше намислил тоя жесток крадец? Дали не смяташе да се самоубива под пламъците заедно с конете и враговете си, които се намираха, както предполагаше той, нейде наблизо? Но когато Спъну разтвори кожената чанта, за която Сандина и Ион му бяха разказали, и почна да брои парите, момчето си даде сметка, че пожарът има съвсем друга цел. Думитрица се върна при другарите си и им каза какво е видял. Решиха непрекъснато да има един на пост при ниския свод, за да са осведомени за това, което става там.
Беше към полунощ. Уморени през деня, изпълнен с преживелици, децата заспаха сгушени. Само Думитрица остана на поста си при струпаните греди. Спъну мърмореше и пресмяташе, като ходеше насам-нататък. Най-после се подпря на яслите и остана в очакване.
Понякога клепачите на момчето се затваряха за сън… Изморено от предния ден, то клюмаше и задрямваше. Ала колкото пъти брадичката му се удареше в гърдите, то трепваше и подскачаше. Времето напредваше. Като видя: че Спъну не мръдва, Думитрица тръгна назад, плъзгайки се по каменния под. Мина край заспалите си приятели, взе фенерчето и влезе в тайната стая. Димът беше се по-разнесъл. През отвора горе едва се забелязваше трептящ слаб отблясък. Навярно пожарът беше угаснал. Думитрица се покатери по креслата и се измъкна навън. Изправи се върху една купчина топли камъни и обхвана с поглед, околността. Долчинката димеше наоколо като огнище, в което бяха горели пръчки и бурени. На север и на изток гората мълчеше мрачна и тъжна. Само небето над нея светеше между облаците дим, подобни на призраци. Защото на запад и на юг зад Думитрица бушуваше огнен полукръг. Огненият полукръг беше доста далеч, но Думитрица виждаше с ужас високите горящи клони, като ръце, издигнати за помощ. Стволовете като грамадни въглени се поваляха на земята. Пожарът в гората представляваше гледка, изпълнена с толкова безнадеждност и отчаяние, че детето почувствува страшна мъка да притиска сърцето му. Възможно ли е един човек да предизвика такова бедствие? Към толкова много злини сега прибавяше и пожара, за да попречи на хората да го хванат, да разкрият разбойничествата му! Думитрица просто не искаше да повярва. Не издържа повече пред тая: тъжна гледка и отиде да събуди Емил, да се опитат заедно да поправят антената. Жицата беше останала много къса. Донесоха апарата до стената и го поставиха на креслата над сандъка. Изрязаха обгорената антена и когато излязоха да я поставят вън, Думитрица забеляза, че звездите бледнееха, потопени в белезникава мъгла.