— Видях с очите си някакъв човек, който бягаше между дърветата, след като конете се подплашиха. Един човек с черна мушама.
— Не видя ли и когато ги подплаши? Как ги подплаши? Кой беше? — пламна Думитрица.
— Трябва да е бил някой змей или горска вещица — захили се злобно Згаберча, един от конярите, който шеташе наблизо. — Главата ти е пълна с дивотии, момиченце, защото цял ден стоиш без работа и само си завираш носа в книги с приказки.
— Може да е бил… някой горски звяр — добави Коцкан, като загледа Згаберча. — Да отидем утре с пазача Станку да обиколим. Виж, че някой вълк се е стаил, откак не сме претърсвали. А вие вървете да спите, стига сте ни пречили.
Три дена наред големият табун остана затворен в конефермата. Валеше дъжд. Децата ходеха на училище, но щом се върнеха, изтичваха в конюшните.
Ездитните коне пострадаха по-малко от това лудо тичане. Няколко се бяха наранили в горичката до Микшунещ, но повечето бяха само уморени и се нуждаеха от почивка, добра храна и системно разтриване. Ала впрегатните коне, неподготвени за такова страшно препускане, създадоха много труд и тревоги на всички. Повечето от тях получиха мускулна треска. Няколко лежаха в някаква страшна отпадналост. А ония, които получиха възпаление на дробовете, бяха пренесени в изолационните помещения. Аптеката на всяка конюшня беше непрекъснато отворена. Нозете, муцуните, бедрата и най-вече коленете на бегълците бяха нашарени с бели бинтове. Зоотехниците и Емил помагаха на доктора да слага термометри, да прави инжекции. Постелките им, обикновено чисти, сега биваха подменяни два пъти на ден, да не би влагата в тях да им навреди още повече.
С добре измити ръце Думитрица и Емил разтъркваха на дланите си захар със сулфамид на прах и го поднасяха на Химера, Виолета и Замира.
— Татко, Виви се мръщи. Плюе сулфамида през зъбите си и разтърсва глава — оплака се Емил.
— Опитайте дали няма да го вземе с повече захар? Не го ли взема? Дайте тогава първо на другите. И сега ли не иска! Тогава инжекция — реши лекарят.
— Лошо ми става, като я гледам — каза Лили. — Най-грациозната отбила! Най-пъргавата! Първа награда в Прага! Първа награда в Москва! Как й трепери задницата! Още веднъж ще натъркам мястото, дето ще я боднете… Никак да не усети!
— Смелете овеса на ярмомелката, за да го дъвчат по-лесно. Водата, казах, дезинфекцирана с десет капки на кофа. Не ги водете на коритата при конюшните, за да се ограничат движенията им. Пълен покой и редовни масажи. Едва по-късно ще почнат разходките. Въздух ли? Да! Нека централната врата остане отворена. Прозорците над боксовете не отваряйте!
Въпреки оживлението през време на лечението настроението беше тъжно. Празните тук-таме боксове свидетелствуваха за тежки случаи.
— Тия беладжийки, тия беладжийки! — повтаряше разтревожен и загрижен управителят, като минаваше през конюшните. — Какво ще правим, докторе? Ще успеем ли да дадем здрави през септември исканите коне? Какво ще съобщим на хиподрумите?
Колкото за конете, с които хората бяха препускали да догонят бегълците, лекарят поклати глава с несигурност. Дори ако спасяха два-три, нямаше да могат да ги използуват отсега нататък, освен за работа в конезавода.
Само в конюшните, дето бяха майките и кончетата, се чуваше весел шепот. Въпреки строгите надписи „влизането забранено“ Ион и другите дечурлига от стопанството прекарваха там времето си. Горди и същевременно внимателни към палавите невинни игри на малките кончета, майките отправяха от време на време тихичко, треперливо цвилене към рожбите си. Кончетата се отдалечаваха, събираха се в средата на конюшнята, опитвайки и те овеса, после трепваха и почваха да се гонят. Спущаха се към вратата, щом се отвореше, и доближаваха муцуни до посетителите. Наистина ли няма нищо в джобовете на Ион? И в джобовете на Петрика ли няма нищо? Тая шарена рокличка на Лилика защо няма никакъв вкус? Сандина извади от една кесийка шепа захар и им я подаде… Когато в ръката й не остана нищо, почнаха да ровят с муцуни и да търсят кесийката в кошничката на момиченцето. Вънтичел7, кончето на Вижелиоаса8 кихна неочаквано, учуди се само на кихавицата си и се спусна да тича със ситен, бърз тропот. Вижелиоаса се обезпокои, загледа след него, после почна да го зове. Фрезия беше женско конче на Флорета. На етикета над нейния бокс беше писано, както впрочем над всички боксове, името на родителите и на прародителите й. Фрезия се движеше кокетно, като момиченце, което знае, че е хубаво. Косъмът й беше кафяво-белезникав, гривата й къдрава и опашката й падаше богато вълниста. Гледаше с бляскави очи. Ион държеше на всяка цена да я научи „да подава ръка“. Ала тук само Мургуца знаеше да подава ръка. Тя беше по-голяма, навършваше пет месеца.