Сандина току-що се беше върнала от училище и седеше с Войкица на пруста. Думитрица, Емил, Ион и другите момчета отново бяха тръгнали за селото, понеже имаха пионерски сбор.
„Водят конете към гората!? — зачудено си каза Сандина. — Ако оня човек с черната мушама дойде пак и изплаши конете?“
Огледа се. Наоколо нямаше никой.
„Татко Аксенте нямаше да им позволи — помисли си тя. — Думитрица не си е в къщи. Също и Емил.“
Тъй като дядо Аксенте едва преди няколко месеца беше довел от града внучките си, за да ги гледа той, Сандина, каквато беше стеснителна, не познаваше твърде много хора. Защо да не каже на Ионовата майка? Леля Луксица беше неприветлива жена. Като чу за какво става дума, тя погледна изкриво момиченцето, сложи ръце на хълбоците, нагълча я и й каза, че децата не трябвало да се месят, дето не им е работа. Сандина се върна в къщи, готова да се разплаче.
— Войкица, ще дойдеш ли с мене на лъката?
Сестричката вдигна към нея сините си изплашени очи и изтърва куклата:
— Не, не, няма да дойда… страх ме е… Има вълци… има вълци… И татко Аксенте казваше, че има.
Сандина замълча. Войкица се разплака.
— Добре де, добре, като не искаш, не идвай! Хайде млъкни, играй си с куклата…
Уверено, че според уговорката е момчетата, беше длъжно да бди над табуна, момиченцето реши да отиде само в гората. Потършува в сандъка и измъкна оттам едно клъбце конци и кукичка, да има с какво да се занимава, докато седи там на пъна. Пъхна в джоба си филия хляб с масло, след като даде и на сестричката си, потърси по-голямо парче платнище, сви го под мишница и пое по надолнището.
Тъкмо когато да заслиза към моста, видя Ион, че се връща сам в къщи.
— Ионика… — осмели се момиченцето. — Ще дойдеш ли на лъката? Нали знаеш защо…
— Нямам работа с момичета — каза важно Ион и си продължи пътя.
Сандина тръгна надолу към гората. На големия пън седеше Згаберча. Посрещнато от злия му поглед, момиченцето се приближи със сведени очи.
— Какво търсиш и ти тук, горска вещице — сопна й се Згаберча, разперил възлестите си ръце.
Сърцето на момиченцето се сви… Умът му не можеше да разбере защо чичо Згаберча я гледа толкова страшно.
— Какво търси това, бе?… — запита ядосано Коцкан, като идваше към тях с тромавата си походка.
— Шпионка! — каза Згаберча и добави язвително: — Праща я дядо Аксенте да ни следи, търси под вола теле, та да не можем да вземем и ние първа награда, да паднат малко пари. Седнало яйцето да учи кокошката.
И ядосани тръгнаха двамата към табуна.
Момиченцето остана неподвижно, изумено от тяхната омраза. Гледай ти! Да я нарекат горска вещица и шпионка! А и за татко Аксенте! Защо говорят така за татко Аксенте? Него всички го обичат. Идеше й да им извика, че иска да им помогне, да им съобщи, ако някой кон се загуби или ако някой се покаже от горичките и изплаши конете.
Седна разтревожена и се залови упорито да плете. Дантелката напредваше бавно и изискваше голямо внимание, но Сандина плетеше усърдно. По едно време чу цвиленето да се отдалечава. Изглежда, че искаха да разходят конете из полянките в рядката гора. Зави и тя край гората, покрай ракитите към Яломица. Постоя малко права, после постла платнището до дънера на едно дърво и седна. Ала колчем вдигнеше очи, срещаше погледа на Згаберча, който сякаш я следеше.
Конете тичаха и играеха, изправяха се на задните си крака, душеха вятъра, скубеха от ракитака снопове разцъфнали бурени. А кончетата припкаха подир майките си, ровеха с муцуни из игликата, гледаха учудено вейките, които свиреха от вятъра и ги шибаха, плашеха се от бръмбарите, пеперудите и дивите пчели.
Някои от конярите почнаха да свирят и викат да се връщат вече в стопанството. Ала ония, които бяха навлезли в гъстата гора, се бавеха.
Изведнъж момиченцето усети, че земята тътне. Отдалече долиташе някакво бучене и то потръпна. Помисли, че приближава буря. Стана и огледа небето. Наистина „а север над гората се бяха струпали черни облаци. Скоро слънцето потъна зад тях. Облаците се движеха застрашително. И все пак не идваше буря, не, не идеше буря.
Сандина седна отново. Бученето нарастваше и се превръщаше в някакъв глух тътен, също като че минаваха коли по големия мост… Скоро гората се разлюля като при виелица. Шумът я оглушаваше и Сандина не разбираше какво става. Чуваше, че дърветата пращят, струваше й се, че се удрят едно в друго и падат.