Той спира колата, хили се и ми казва:
— Ще свърши, братле, ще свърши. На тоя свят всичко някога свършва. Даже и най-сладкото.
А аз му викам:
— Пет месеца още, пък после — по-нанагорно. Разболя ме ти мене, да знаеш!
Хили се инженерът:
— Не бой се, приятел. На тоя свят страшно за нас няма. Нали знаеш: всяка майка трудовак не ражда.
И си подкара колата нагоре. Иван измяука един път към жена му — щях да замахна с лопатата, да му пръсна главата. Не давам да се мяука по жената на моя човек, не давам косъм да падне от него. Ей, пълни ме със сила тоя човек — какво друго да ви разправям?
Точно пет. Иван мяука на поразия. Джабарчето се кълчи върху количката като ластик. Някои свиват ръце пред устата си и свирят като сирени на кораб, друг вдига някакво ръждиво желязо и започва да го чука с един камък.
И за днес — край. Поемаме си към лагера. Четирите хубавици и този път не излизат.
Братче, кога си видял ти четири момичета да се явят изведнъж от гората?
Не си, разбира се. И аз не съм. Макар че всеки ден ги очаквам. Изглежда, тези момичета се въртят някъде другаде и ние с тебе ще трябва да ги търсим там. Мисля, че знам точно къде. Но чакай да минат петте месеца. И после да започнем пък онази дълга, но прекрасна приказка за пътя на инженера. Хич не се бой — страшно за нас няма. И аз, и ти сме ударили с пета в дъното, няма начин да не изплуваме. Нека му мислят онези, които не познават кирката и лопатата. Които нямат нашите ръце.
Които даже не са чували, че всяка майка трудовак не ражда.