— Стой на топло — заръча му тя.
— Тръгваш ли си вече?
— Не искам да се изгубя сред блатата.
Беше й трудно да върви, понеже не носеше фенер. Нощта й се стори по-черна от антрацит. Докато крачеше из мрака, се сети за гъстия въздух в забоите, който поглъщал светлината. Замисли се за тъмното, тежко тяло на вожда и колко рядко й се бе случвало да ходи сама нощем. Когато беше дете в плантацията Бани, робите спяха заключени в лагера. Преди войната, щом отиде в града като крепостна и почна да учи педагогика, Йос вкуси нещо от свободата. Ала в смутните години после и дори след Освобождението една жена не можеше да се движи спокойно по късните улици. Из работническите квартали нямаше полиция, нито осветление. Местните началници допускаха да върлуват шайки; даже през деня човек трябваше да внимава, да се крие сред тълпата, винаги да гледа за някоя пряка, където ще избяга.
Притесняваше се да не изпусне завоя, но вече бе привикнала към тъмнината, тъй че скоро различи далечния силует на къщата си отвъд тръстиките. Разправяха, че хейнците не виждат добре нощем. Те имаха малки очички, дребни ириси с бяло наоколо им като на уплашено теле. Не харесваше такива очи, макар че кожата им беше приятна — обикновено тъмно или червеникавокафява, по-топъл нюанс от това сиво-шоколадово при нея, с което се отличаваха робите, или пък синьо-черната плът, дето Аберкам бе наследил от собственика, изнасилил майка му. Цианинов цвят4, казваха Екумените, и смятаха, че се дължи на специфично приспособяване към лъчението на централната звезда в Уерелианската система.
Когато се заспуска надолу по пътеката, Губу се шмугна край нозете й и почна да върти опашка.
— Внимавай, че ще те настъпя — сопна му се тя.
Чувстваше се благодарна на котарака и го, взе в ръце още щом влязоха у дома. Липсваше достолепното и весело посрещане на Тикули, нямаше да го има нито тази вечер, нито никога повече. Мър-мър-мър, запреде Губу в ухото й, чуй ме, аз съм тук, животът продължава, къде ми е вечерята?
Все пак вождът получи леко усложнение и Йос ходи до селото да се обади в клиниката на Вайо. Изпратиха доктор, който каза, че опасността е минала. Трябва да бъде седнал, за да може да се изхвърлят храчките, билковите чайове били добри, само нека го наглежда. Тя му благодари и лекарят си тръгна. И така, прекарваше следобедите си при болния. Без Тикули къщата й се струваше твърде пуста, дните на късната есен бяха студени, а и бездруго какво да прави? Харесваше й това голямо, тъмно наколно жилище. Нямаше намерение да чисти никому, но огледа дома, надничайки в стаи, които Аберкам явно не използваше и дори не познаваше. Едно помещение на горния етаж, с дълги, ниски прозорци към запад, й допадна особено. Помете го, после изми стъклата в малките им зелени рамки.
Докато той спеше, жената се качваше там и сядаше върху прокъсаната шарена рогозка — всъщност единствената вещ. Камината бе запушена с тухли, обаче се затопляше от огъня, лумнал долу, и облегнала гръб на нея при бледите слънчеви лъчи, на Йос й беше хубаво. В тази стая цареше някаква светла хармония, която сякаш бе част от нейната душа и проникваше през синкавите потрепващи стъкла. Тук тя кротуваше смълчана, без да върши нищо, щастлива, както никога в собствената си къща.
Вождът се възстановяваше много бавно. Често бе навъсен, превърнал се в оня примитивен човек, за когото го взе в началото, вцепенен от всепоглъщащото чувство на срам и ярост. През други дни той беше готов да бъбри, че даже и да я слуша.
— Четох стара книга за света на Екумените — спомена веднъж гостенката, докато чакаше пирожките да се изпържат, та да ги обърне. Напоследък тя правеше вечеря и хапваше заедно с него в късния следобед, измиваше съдовете и си отиваше у дома преди мръкнало.
— Твърде интересна работа. Без съмнение всички произхождаме от хейнците. Както ние, тъй и онези странни чуждопланетци. Дори и животните се отличават с подобен произход.
— Така се говори — изсумтя Аберкам.
— Не става въпрос дали така се говори — пресече го Йос. — Всеки, който иска да се запознае с доказателствата, неминуемо ще се убеди; то е генетичен факт. Дали на някого му се харесва или обратното, нещата не се променят.
— Какво значи „факт“, когато са изтекли милиони години? — отвърна той. — Какво общо имат такива истории с тебе или мене, с целия ни народ? Нашият свят се казва Яйоуе. Това сме ние самите и нямаме никакви допирни точки с тях.
— О, имаме! — възкликна тя, обръщайки пирожките в тигана.