— А пък според мен не — настояваше вождът.
Жената се разсмя:
— Не се предаваш, м-м?
— В никой случай — отвърна й.
Докато се хранеха (той с подноса на леглото, тя на стола пред камината), Йос продължи разговора, решила да хване бика за рогата. Въпреки че бе болен и отслабнал, от него извираше нещо, което й вдъхваше страх, и то не се дължеше единствено на едрото му тяло.
— Затова ли в края на краищата бе всичко? — попита го. — Твоята партия, въстанието… За да освободим планетата само за нас, да няма чужденци?
— Да — мрачно кимна Аберкам.
— Е, защо? Ние можем да вземем от Екумените толкова много примери. Те ни помогнаха да се отървем от властта на корпорациите. Тези пришълци просто ни подкрепят.
— Ние сме се родили на Яйоуе като роби — промълви той, — но именно тук е нашият свят и трябва да намерим собствения си път в него. Камие е с нас, Камие Пастира, Роба, Воина. Ето го неговото мироздание, то е нашата земя. Не я дължим никому. Защо да търсим чужди знания и да следваме идоли отвън? Това е чудесната планета, на която съществуваме. И на която ще умрем, за да се върнем при Бога.
След малко тя подхвърли:
— Имам дъщеря, а също двама внука, момче и момиче. Преди петдесет месеца заминаха — сега се намират на кораб, който ще ги отведе в Хейн. Всичките години, които ми остават чак до моята смърт, за тях ще бъдат равни на няколко мига или на час. Те ще стигнат целта си след осемдесет зими. Потеглиха към оня друг космос да живеят и да издъхнат там. Не тука.
— Ти беше ли съгласна да тръгнат?
— Сафнан реши така.
— Ала изборът не е бил твой.
— Това си е нейно свещено право.
— Само че ти тъгуваш — каза Аберкам.
Налегна ги тягостно мълчание.
— Несправедливо е, несправедливо, несправедливо! — гневно извика той. — Ние имаме собствено предназначение, свой път към Бога, а пък гостите поискаха да заграбят всичко и отново да ни превърнат в роби! Въпросните мъдри същества са учени с велики познания и изобретения, наши предци, както се изкарват. „Направете това!“ — разпореждат ни те и ние козируваме. „Направете онова!“ — и ние пак. „Качете си децата на тези чудесни космически кораби, за да полетят към нашите прекрасни светове!“ И рожбите са ни отнети, те никога не ще кацнат у дома. Никога няма да знаят своята родина, нито кои са. Няма да целунат ръцете, които са ги отгледали…
Той бе започнал да ораторства; тя разбираше, че слуша реч, която вождът вече е държал. Навярно я е повтарял стотици пъти, високопарна и внушителна. Очите му се бяха просълзили, нейните — също. Не биваше да му позволи да й оказва влияние, да си играе с нея, да я манипулира.
— Дори и да се съглася с теб — обърна се към него Йос, — защо все пак си подвел хората, Аберкам? Мамил си собствения си народ, крал си!
— Не! — отвърна рязко. — Всяко мое действие е било подчинено на Световната партия. Да, наистина харчех пари, много пари, дето ми попадаха, но за какво друго бяха те, ако не за каузата? Да, вярно е, че заплаших Пратеника им, но защото исках да го накарам да се махне заедно с останалите чужденци далеч от нашия свят! Да, така е, лъгал съм ги, но то е, защото те се опитаха да ни завладеят, да ни притежават, да упражняват власт над нас, а аз съм готов на всичко, за да не допусна моят народ да хлътне под робство — на абсолютно всичко!
Той удари юмруци в коленете и разхлипан, едва успяваше да си поеме дъх.
— Как не умея да сторя нищо, о, Камие! — извика вождът и скри лице в огромните си длани.
Тя стоеше смълчана, разстроена.
След малко мъжът избърса бузите си като дете, приглади своята остра, щръкнала коса назад и потърка нос. Взе подноса, отряза парче от топлата пирожка, лапна го, сдъвка го и го глътна. „Щом той може, значи мога и аз“ — помисли Йос и направи същото. Навечеряха се, сетне тя започна да разтребва.
— Извинявай — каза му.
— После всичко свърши — тихо отвърна Аберкам. Сега я погледна право в очите и наистина я видя, което рядко му се случваше.
Жената застана пред него, без да го разбира, и зачака.
— Ами да, свърши. Още преди години — обясни вождът. — Големите надежди при Надами. Вярата, че трябва просто да ги изгоним от нашия свят, за да се освободим. Ние изтървахме посоката си, докато траеше тази безкрайна война. Проумях, че всичко е било измама. И какво значение имаше тогава, ако продължа да лъжа?
Тя само схвана, че той е дълбоко разстроен, може би дори побъркан и че не бива да го предизвиква. И двамата бяха остарели, претърпели крах в живота си, и двамата бяха изгубили своите деца. Защо да го наранява допълнително? Йос безмълвно докосна ръката му за миг, преди да вдигне подноса.