Бяха стигнали до разклонението. Тя кривна встрани, за да се вгледа към къщата си. Само сажди и дим. Почернели греди. Лед. Йос се разтресе и тъй й призля, че се сви, преглъщайки студена слюнка. Небето, тръстиките, замръзналото блато почнаха да се въртят пред очите й — бедната жена не можеше да ги накара да спрат.
— Хайде, хайде, няма страшно. Ела с мен — долетя до нея гласът му и той я подхвана особено нежно. Йос пристъпи със затворени клепачи. Чак след няколко мига успя да ги отвори и надникна предпазливо надолу по пътя.
— Ох, чантата ми… забравих я… Тя е всичкото богатство, което имам сега — неочаквано промълви като през смях, сетне се обърна. Тук едва не падна, защото при рязкото движение пейзажът отново започна да кръжи пред очите й.
— Аз я прибрах. Кураж, още малко и ще пристигнем — Аберкам неловко стискаше пазарската чанта под мишница, а с другата си ръка я подкрепяше да крачи изправена.
Най-накрая се добраха до неговото наколно жилище. Над покрива му се простираше огромно жълто-оранжево небе с розови ивици там, където светилото бе залязло — косите на слънцето, така ги наричаха в златното детство. Те загърбиха прекрасната гледка и влязоха в тъмнеещия дом.
— Губу? — попита тя.
След известно време успяха да го намерят. Беше се спотаил под канапето. Разтревожена, Йос го викаше, но котаракът не пожела да излезе. Козината му бе потънала в прах и както го милваше, оставаше по нейните длани. На устата му се бе показала пяна и той целият трепереше, смълчан в прегръдките й. Стопанката все галеше и галеше сребристия, пъстър гръб, шарените му страни, сиво-белия корем. Най-после животното затвори очи. Ала когато тя се помръдна, веднага скочи и се скри отдолу.
Йос седна и му каза:
— Съжалявам, Губу, много, много съжалявам.
Щом й чу гласа, вождът тутакси се появи в стаята. Беше отишъл в кухнята. Държеше ръцете си мокри отпред и тя се чудеше защо не ги е избърсал.
— Добре ли е нашето гостенче? — кимна той.
— Трябва му още малко време да се успокои. Уплашил се е от пожара. Пък и непознатата къща. Те са… котките се привързват към дома. Не обичат да са на чуждо място.
Мислите й бяха объркани, жената не можеше да ги подреди и говореше несвързано.
— Значи е котарак?
— Да, петнист.
— Преди години босовете отглеждаха домашни животни — каза Аберкам. — Ние нямахме.
Това й прозвуча като обвинение.
— Те наистина са дошли от Уерел заедно с господарите. Но ние също.
След като изрече тези остри думи, тя си помисли, че сигурно той по-скоро е искал да се извини, задето не споделя нейната привързаност към четириногите питомци.
Вождът все още стоеше, отпуснал ръцете си непохватно.
— Прощавай — изкашля се. — Май трябва да се превържа.
Тогава Йос постепенно схвана какво има предвид Аберкам.
— Изгорил си се — потръпна.
— Не много. Не съм разбрал кога е станало.
— Чакай да видя — тя приближи и той обърна дланите нагоре. Върху лявата му ръка светеше жесток ален белег, разкъсал синкавата кожа около средния пръст, а в началото на палеца на другата зееше кървава дупка.
— Забелязах го едва когато отидох да се измия. Не съм усетил болка.
— Я да ти погледна темето — чак сега се досети Йос. Мъжът се наведе, за да й покаже сплъстената си, рошава, цялата покрита със сажди глава, на която се мъдреше голяма червеникаво-черна рана.
— О, Господи! — възкликна тя.
Огромният му нос и очите се подадоха изпод сивата коса и той измъчено се взря в нея.
— Знам само, че покривът се срути отгоре ми — промълви вождът.
— Какво е за теб един покрив! — разсмя се жената. — Има ли тук някакви парцали — помня, че оставих едни кухненски кърпи. Нещо за дезинфекция?
Тя говореше, докато почистваше раната му.
— Нямам представа как се постъпва при изгаряне, освен че мястото се промива и се оставя открито и сухо. Изглежда, ще трябва да се обадим в клиниката на Вайо. Утре мога да ида до селото.