— Все ми се струваше, че си докторка или сестра — каза той.
— Учителка съм!
— Обаче ме лекуваше, когато бях болен. Нали така?
— Тогава знаех какво ти е, но изобщо не разбирам от изгаряния. Непременно ще отскоча да позвъня. Ала не тази вечер.
— О, тази вечер не — съгласи се Аберкам. После сви юмруци и примигна от болка. — Мислех да направя нещо за ядене. Не подозирах, че тъй съм загазил с ръцете.
— Станало е, когато си измъквал Губу — забеляза Йос, сякаш това бе ясно от само себе си, и се разплака. — Покажи ми какво точно смяташе да приготвиш, аз ще го сложа — добави през сълзи.
— Съжалявам, че пожарът унищожи всичките ти вещи — каза той.
— Здраве да е. Повечето от дрехите си бях облякла — кимна жената, продължавайки да плаче. — Вътре нямаше почти нищо. Дори и храна. Само Аркамие. И онази книга за далечните други светове — представи си как страниците са почернели и са се сгърчили, докато стихията ги е поглъщала. — Една приятелка ми я изпрати от града. Тя не одобряваше, че съм дошла тук да се преструвам на светица. И беше права. Трябва да се върна. Въобще не биваше да идвам. Каква лъжкиня съм аз, пълна глупачка! Да крада! Да крада дъски, за да си стъкна хубав огън! Да ми е топло и весело! Вместо това подпалих къщата, всичко изгоря: имотът на Кеби, горкичкият ми котарак, ръцете ти… все благодарение на мен! Забравила бях, че пламтящите дървета хвърлят искри, коминът е бил пригоден за торф, просто бях забравила. Та аз вече нямам ум, паметта ми изневерява, станала съм стара лъжкиня! Аз безчестя Създателя, като се правя, че съм се обърнала към него, а пък не мога да се отрека от света. И ето че наруших хармонията му! Мечът поряза твоето тяло — Йос взе дланите му в своите и опря главата си о тях. — Сълзите са добри за дезинфекция — изхлипа тя. — О, толкова съжалявам, толкова съжалявам!
Неговите едри обгорели ръце спокойно се бяха отпуснали в нейните. Вождът се наведе и целуна косите й, галейки ги с устни и бузи.
— Аз ще ти кажа цялата Аркамие — обеща той. — Сега се успокой. Предлагам да хапнем нещо вкусно. Съвсем си се вкочанила от студ. Сигурно е от шока. Седни тук. Все някак ще сложа чайника да се сгрее.
Гостенката го послуша. Да, наистина й беше много хладно. Сгуши се по-близо до камината.
— Губу? — промълви тя. — Миличък Губу, не се страхувай, всичко е наред. Хайде, излез, малкият ми. — Обаче под канапето не се чу никакво движение.
Аберкам застана до нея, като й подаваше нещо. Бе чаша с червени отблясъци.
— Нима имаш вино? — попита Йос учудена.
— През повечето време пия вода и мълча. Но понякога си сръбвам гроздов еликсир и говоря. Дръж.
Тя покорно пое чашата.
— Не съм шокирана.
— Нищо не може да шокира една жена от града — мрачно произнесе той. — А сега отвори тази морска консерва.
— Ами ти как успя да се справиш с бутилката? — полюбопитства, докато срязваше тенекето.
— Беше вече начената — отвърна с обичайния си гръден глас, без ни най-малко да се смути.
Разположиха се край двете страни на камината и започнаха да ядат, като си сипваха от котлето, окачено над огъня. Йос взе парче риба и го показа долу, тъй че да се види ясно, ала Губу въобще не излезе.
— Щом огладнее, ще се обади — примири се тя. Едва понасяше, че гласът й така досадно трепери, че гърлото й се е свило на буца, не можеше да се търпи от срам.
— Е, благодаря за вечерята. Чувствам се по-добре.
Стана да измие чиниите и лъжиците. Бе му заръчала да не си мокри ръцете и той не понечи да й помогне, а седна до бумтящата камина, без да помръдва — тъмна, няма канара.
— Ще се кача на горния етаж — обясни жената, свършила с миенето. — Току-виж предумам и котарака да дойде с мен. Дай ми две-три одеяла.
Вождът кимна.
— Там са. Запалил съм огъня.
Тя не го разбра съвсем; беше се навела да надникне под канапето. При това схващаше, че е смешна — някаква старица, плътно увита в шалове, издигнала задник, която мърмореше: „Губу, Губу!“ Но се чу дращене и в следващия миг любимецът се озова в нейните ръце. Той се вкопчи в рамото на Йос, заби муцуна зад ухото й. Гостенката приседна на колене и погледна към Аберкам цялата засияла.
— Ето го! — изправи се малко трудничко, после каза: — Лека нощ!
— Лека нощ, Йос.
Тя не се осмели да вземе със себе си газовия фенер и се изкачи по стълбите сред мрака, стиснала здраво животното. Влезе в западната стая и затвори вратата подире си. Гледката я накара да зяпне от изненада. Вождът бе отпушил камината и по някое време беше успял да напали торфа в нея. Червеникавите пламъци се отразяваха в дългите, ниски прозорци, притъмнели от нощта, носеше се приятна миризма на огън. Едно легло, което се намираше в друго помещение, сега бе пренесено, оправено, с матрак и одеяла. Нова бяла вълнена рогозка ги покриваше сякаш със сняг. Кана и леген бяха оставени върху лавица в ъгъла. Старата рогозка, на която бе седяла преди, лежеше изтъркана и чиста настрана.