Губу отблъсна ръцете й; жената го изтърва и той се пъхна право под кревата. Там щеше да му е добре. Наля вода в легена и го сложи да се стопли, в случай че котаракът ожаднее. Имаме всичко необходимо, каза си тя, продължавайки смаяно да оглежда полутъмното пространство, мекия светлик на огъня, който блещукаше върху стъклата.
Излезе и се спусна по стълбата на долния етаж. Аберкам все още почиваше край камината. Очите му проблеснаха насреща й. Смутена, Йос не знаеше какво да каже.
— Нали онази стая ти харесваше? — попита я вождът.
Тя кимна.
— И дори спомена, че може навремето там да са живели влюбени. Пък аз си помислих, че някога пак биха могли да живеят влюбени.
След малко гостенката въздъхна:
— Да, възможно е.
— Не тази нощ — промълви той и Йос осъзна, че се смее. Веднъж го бе видяла да се усмихва, ето че чу и веселия му смях.
— Не, не тази нощ — съгласи се тя сковано.
— Трябва да имам ръце, трябва да имам всичко, всичко за теб.
Жената не отвръщаше нито дума, просто го гледаше.
— Седни, Йос, моля те. — Тя се отпусна пред камината с лице към него.
— Докато боледувах, доста размишлявах — започна Аберкам с лека ораторска нотка в гласа. — Предадох каузата, за която съм се борил. Мамех и крадях все в нейно име, защото не желаех да си призная, че съм престанал да вярвам в нея. Страхувах се от хейнците, понеже ме плашеха техните богове. Цял куп божества! Боях се, че могат да принизят моя скъп Камие. Да го унижат! — той млъкна за минута и едва си пое дъх; чу се как гърдите му изхриптяха. — Предавал съм майката на своя син много, много пъти. Нея, други жени, самия себе си. Не следвах единствено благородното в живота — вождът разтвори ръце и замижа, когато зърна разранените си длани. — А ти си могла да го следваш.
След известно време тя подзе:
— Изкарала съм няколко години с бащата на Сафнан. Опознала съм и други мъже. Но какво значение има това днес?
— Никакво, разбира се — продължи Аберкам. — Искам да кажа, че ти не си предавала мъжете си, детето си, самата себе си. Е, добре, всичко туй е минало. Какво значение има, питаш. Нищо няма значение. Ала ти ми даваш този шанс сега, този красив шанс да се сближа с теб, единственото благородно в живота.
Йос изобщо не реагира.
— Аз дойдох тук опозорен — говореше вождът, — но ти се отнесе към мен като с човек.
— А защо не? Коя съм всъщност, че да те съдя?
— „Братко, ти и аз сме едно.“
За миг тя хвърли поглед към него ужасена, после отново се загледа в огъня. Торфът гореше с тих, пъстър пламък, вдигайки едва забележим светъл дим. Представи си топлината на тъмнокожото му тяло.
— Дали помежду ни ще има хармония?
— Хармония ли търсиш?
След малко Йос леко се усмихна.
— Ще направя всичко, което мога — каза той. — Остани известно време тук.
Тя кимна.
Денят на прошката
Соли бе дете на космоса, номад в постоянно движение. Живееше ту на един звезден кораб, ту на друг, ту в един свят, ту в друг. Беше пропътувала пет светлинни века едва до десетгодишната си възраст. На двайсет и пет години вече бе преживяла сериозна революция на Алтера; успя да усвои айджи на Земята и предаване на мисли от разстояние чрез някакъв стар отшелник от Роканън. Неусетно премина обучението в школите на Хейн и дори оцеля след сложната задача, с която я натовариха като наблюдател в разкъсвания от убийства, агонизиращ Кеяк. Междувременно прескочи още половин хилядолетие, летейки със скорост, близка до устрема на светлината. Накратко — млада, но опитна специалистка.
Сега й досаждаха хората от посолството във Вое Дайо, които все повтаряха да внимава за това, да не забравя онова. Вече сама бе започнала да изпълнява подвижни мисии. Уерел си имаше своите особености — та кой ли свят ги нямаше? Тя добре си бе научила урока, знаеше кога да направи реверанс и кога да не се издънва и обратно. За нея беше облекчение най-сетне да се уедини в този величествен малък град на тоя величествен малък континент — първи и единствен Пратеник на Екумените в божественото кралство Гатай.