Дълго време й се бе налагало да се държи на висотата на своя ранг. Дребното, ярко слънце хвърляше ко̀си лъчи върху шумните улици, планините се издигаха невероятно високо над всички сгради, а на гъстосиньото небе по цял ден горяха едри, близки звезди. Нощите бяха ослепителни под сиянието на шест-седем луни. Жителите тук бяха снажни и тъмнокожи, с черни очи, издължени глави, дълги, тесни ръце и стъпала — великолепни хора като собствения й народ! Обичаше ги. Даже и когато не я оставяха никога насаме.
За последен път бе напълно сама през няколкото часа в самолета, изпратен от Гатай, за да я прекара отвъд океана от Вое Дайо. На летището я посрещна голяма делегация духовници и официални лица от името на краля и парламента, облечени с пищни одежди в алено, кафяво, тюркоазно. Сетне беше тържествено заведена в двореца, където последваха много реверанси и никакви гафове, разбира се. Представиха я на Негово величество съсухрения стар монарх, както и на онези височайши тъпанари и господа Тиквени глави. Имаше речи, банкет… всичко по реда си, без проблеми, нищо, което да смути блясъка на мига. Но от момента, в който слезе на аеродрума, и след това до Соли (в дискретна близост отзад или встрани) вечно вървяха двама мъже — нейният гид и нейният телохранител.
Гидът, чието име бе Сан Убатат, й бе предоставен от гатайците. Момъкът естествено даваше сведения за нея на правителството, обаче се оказа особено приятен шпионин. Той се стараеше да я улесни във всяко начинание, винаги успяваше да й намекне как да постъпи и кое би изглеждало грешка. Изяви се като отличен лингвист, готов да превежда неуморно, когато трябва. Що се отнася до Сан, добре. Ала с телопазителя нещата стояха другояче.
Него пък го прикрепиха домакините на Екумен — тоест управляващата сила на Уерел, голямата нация Вое Дайо. Тя веднага отправи протест до посолството им, обяснявайки, че не се нуждае от опека. Никой тук не я заплашваше с нищо; дори и да беше така, сама би могла да се погрижи за себе си. Дипломатите просто въздъхнаха. „Съжаляваме — казаха й те. — Вое Дайо има военно присъствие в кралство Гатай, което е наш сателит и икономически зависима държава. От взаимен интерес е да охраняваме легитимното правителство срещу местните терористични сили, тъй че вашата сигурност също влиза в зоната на вниманието ни.“ Това не можеше да се отрече.
Соли чудесно знаеше, че няма полза да спори повече, но изобщо не успя да свикне с офицера. Титлата му райга тя превеждаше с архаичната дума „майор“ от една сатира, която прочете на Земята. Този майор бе наперено нищожество, целият окичен с ордени и пъстри отличия. Той крачеше важно, раздаваше заповеди и направо щеше да се пръсне от надуване. Поне наистина да вземе да се пръсне! Не че се перчеше или командваше в буквалния смисъл. Бе смразяващо вежлив, мълчеше като пън, скован и хладен като труп. Соли скоро се отказа от всякакви опити да разговаря с него. Каквото и да му подхвърлеше, военният отвръщаше с неизменното си „Да, госпожице“ и „Не, госпожице“, с автоматичните тъпи реакции на служител, който не желае да те чуе — длъжностно лице, лишено от всичко човешко. И тоя тип бе постоянно до нея, където и да отиде на публично място, ден и нощ, на улицата, в магазина, при официални или делови срещи, на разходка, в двора, дори когато се качваха на планината с планери. Навсякъде все с Пратеничката, само дето не и в леглото.
Та даже там не беше съвсем уединена. Гидът и телопазителят се връщаха нощем у дома, но в антрето на спалнята й оставаше нейната лична прислужница — асет, дар от Негово величество.
Спомни си колко невероятно й прозвуча това название, щом го срещна за първи път в някакъв текст по история. „На Уерел представителите на господстващата каста се наричат собственици, а хората от подчинената класа — асети. Само собствениците се смятат за пълноправни жители на планетата, докато другите са просто роби.“
И ето че тя се оказа притежателка тъкмо на такава жена. Нима можеш да отклониш подарък от краля? Името на нейната робиня бе Реуе. Тази Реуе сигурно също я шпионираше, обаче й беше трудно да си го представи. Тя бе красива, достолепна, едва няколко години по-възрастна и горе-долу със сходен цвят на кожата, само че Соли изглеждаше розовеещо-кафява, а слугинята — синкаво-кафява. Дланите й бяха небесносини. Имаше изтънчени обноски и притежаваше такт, проницателност и безпогрешно чувство кога е желана и кога не. Пришълката, разбира се, се отнасяше с нея като с равна. Дори отначало заяви, че никое човешко същество няма правото да господства, още по-малко пък да владее над друг индивид. После добави, че не иска да дава никакви заповеди и вярва, че ще се сприятелят. За беда уерелианката прие това, сякаш е поредната заповед. Усмихна се и промълви „да“. Беше безкрайно покорна. Каквото и да кажеше или направеше Соли, се посрещаше с явно одобрение и все потъваше някъде, оставяйки прислужницата съвършено неизменна — едно вежливо създание, винаги на твоите услуги, с ненатрапчиво присъствие, но напълно недосегаемо. Тя се засмиваше, кимаше и продължаваше да бъде недостъпна.