След като отмина празничната олелия на първите дни в Гатай, Соли започна да мисли, че наистина се нуждае от Реуе. Нуждаеше се от нея като жена, с която да си поговори. Не намираше начин да общува с дамите от съсловието на собствениците. Те живееха скрити в тайнствените беца — женските покои, както ги наричаха. А всички останали робини бяха притежание на други, тъй че тя нямаше право да приказва с тях. Срещаше се само с мъже. И евнуси.
Ето още нещо, в което й бе трудно да повярва: че някой господин може да се откаже от своята мъжественост заради известен обществен статус. Ала такива люде Соли виждаше на всяка крачка из двора на крал Хотат. Родени асети, те се бяха сдобили с относителна независимост, ставайки скопци, и в тази си роля често спечелваха значителна власт и доверие от страна на техните собственици. Например евнухът Тайандам, майордом на двореца, фактически управляваше самия монарх, който от своя страна просто формално бе оглавил Съвета. Хора с различен сан можеха да членуват там, но се допускаше един-единствен тип духовенство — туалитите. Ах, да, асетите почитаха Бог Камие. В Гатай автентичната религия е била унищожена, когато кралството приело туалитската идеология преди около век. Ако наистина не й харесваше друго на Уерел (освен робската институция и подчиненото положение на жените), то бе религията. Песните за Мадона Туал бяха красиви, нейните статуи и огромни катедрали във Вое Дайо — великолепни, пък и Аркамие изглеждаше приятна история, макар и малко дългичка. Но тая убийствена самонадеяност, липсата на търпимост, тъпотата на свещениците, онези зловещи доктрини, оправдаващи какви ли не жестокости в името на вярата! И какво се оказва фактически, мислеше си пришълката, нима останаха неща, които все пак да й допадат?
И на мига си отговори: „Аз ги обичам. Обичам това необикновено, ярко слънце и късчетата луни, планините, издигнали се сякаш ледени стени, и хората с техните черни очи без бяло, подобни на животинските. Очи от обсидиан5 или нощна вода, мистични. Искам да ги опозная по-отблизо, да стигна до тях!“
Обаче трябваше да признае, че скапаняците от посолството бяха прави в едно — трудно е да си жена на Уерел. Жената нямаше място никъде. Е, Соли се движеше навсякъде сама и имаше високо положение, което противоречеше на изконните понятия тук. Само робините излизаха без придружител на улицата, срещаха се с непознати или извършваха обществен труд. Тя се държеше като асет, не като собственик. В същото време заемаше много важен пост — Пратеничка от космоса, а Гатай мечтаеше да го приемат за член на Екумен и внимаваше да не засегне с нищо неговите представители. Тъй че официалните лица, придворните и бизнесмените полагаха героични усилия да се отнасят добре с нея, сякаш е мъж.
Преструвката не бе никога пълна и често съвсем се проваляше. Горкият стар крал веднъж доста подробно я опипа, защото беше останал със смътното впечатление, че е една от прислужниците, с които спи. Когато в някаква дискусия си позволи да опонира на граф Гатуйо, той я изгледа с искреното изумление на човек, чул обувката си да говори. За него тя бе просто жена. Но, общо взето, отношението като към безполово същество се налагаше и й даваше възможност да работи с тях. Дори самата Соли започна да се вживява в тая роля и с помощта на Реуе си правеше дрехи, наподобяващи одеждите на господата в Гатай. Двете избягваха онова, което би могло да мине за специфично дамско. Слугинята се оказа експедитивна, интелигентна шивачка. Панталоните — светли, прилепнали по тялото, от тежко падаща материя — бяха удобни и й стояха чудесно; бродираните жакети бяха красиви и топли. Беше й много приятно да се облича в тях. Ала се усещаше като хермафродит с всички онези мъже, дето не можеха да я приемат такава, каквато е. Имаше потребност да си побъбри с жена.
Опита да се запознае с някои госпожи от собственическото съсловие, които не се показваха на публично място, посредством съпрузите им. Тогава се изпречи пред стена от любезност без никаква врата, та даже и пролука. „Каква възхитителна идея; непременно ще ви посетим, щом времето се оправи! Ще се чувствам твърде задължен, за мен ще бъде голяма чест, ако Пратеничката забавлява контеса Майойо и дъщерите ми, но моите глупавички провинциални момичета са толкоз стеснителни — сигурен съм, че разбирате. О, да, би било великолепно да се разходим в градината, само че не сега, преди да цъфнат лианите. Ще трябва да изчакаме до пролетта…“