После насядахме около масите и аз трябваше да вдигна тост.
— Познавам този огромен мъжага от времето, когато бяхме деца. Поне аз бях дете. Той винаги с бил част от нашето семейство и винаги ще бъде. Джон е верен на приятелите си, неговата дума с истина, той е честен, любезен, щедър, сладък — ако щете вярвайте — и точно затова ми с най-добрият приятел на този свят. Били не я познавам толкова добре. Но вече я харесвам много повече, отколкото харесвам Джон. Да пием за дълъг и щастлив живот заедно. Обичам ви, Джон и Били! А сега да чуем музиката. И да танцуваме до зори.
Джон и жена му откриха танците с „Да останем заедно“. След това се присъединихме и ние с Джамила и още една-две двойки.
— Хубава сватба — сподели тя. — Много ми харесват като двойка. Страхотни са.
Хората започнаха да пълнят чиниите си с ядене — пилешко с кокосов орех, кнедли, салата. Всеки щракаше с фотоапаратите за еднократна употреба, оставени на всяка маса. Най-добрата приятелка на Били от училище изпя „Нашата любов дойде и ще пребъде“, и то много добре. След това двамата с Джон излязохме на сцената със „Сексуално лекуване“ и не бяхме толкова добри, което пък никак не беше лошо. Децата през цялото време се мотаеха около нас. И Сампсън не спираше да се усмихва.
Късно този следобед Деймън и Джени ме награбиха за ръцете и ме замъкнаха в двора.
— Ей сега се връщам — казах аз на Джамила и додадох: — Надявам се…
Били беше седнала на дървен стол, обърнала гръб на поне половин дузина ухажори.
— Няма нужда да хващаш жартиера — каза тя, намигайки. — Първият, който го докосне, той е щастливецът.
Стоях настрани, правех щастливи и глупави гримаси на децата и, разбира се, на Джамила. Изведнъж ги видях, че сочат към небето.
Вдигнах глава и видях виолетовия жартиер да се върти във въздуха като на забавен кадър право към мен. Нямаше как да не се удари в мен, дори и да се опитах да се дръпна. Затова го хванах, преди да ме е ударил по бузата, и го усуках около пръста си.
— Това не ме плаши — бе коментарът ми.
Погледнах вляво от мен — там беше Джамила, заедно с Нана. Джам се смееше и пляскаше с ръце и широката й усмивка сякаш казваше: „Мен също не ме плаши“.
Отместих поглед от нея и видях доктор Кайла Коулс. Тя не пляскаше с ръце, само се усмихваше сдържано. После ми намигна. Това пък сега какво значи?
Поклатих глава все още с усмивка на лицето, но след това мярнах друго лице. Директор Рон Бърнс от ФБР.
Новият ми шеф ме викаше с пръст да отида при него. Под мишницата си бе пъхнал дебела папка, която нямах никакво намерение да чета тази събота.
Но я прочетох.