Нахълтването ни, изглежда, го раздразни.
— Какво има пак? — попита той.
Такова посрещане си бе направо равно на: „Чупката оттука и ме оставете на мира. Работя“.
— Това е Роналд Ходж — каза Сампсън. — Роналд, това е детектив Крос. Казах ти за него, когато говорихме преди малко.
Момчето кимна, но не каза нищо, просто ме гледаше сърдито.
— Роналд, би ли повторил това, което каза на мен — каза Сампсън. — Трябва да го чуем още веднъж.
Момчето обърна очи към тавана от досада.
— Вече го казах на другите полицаи. Писна ми да го повтарям, ясно? И без това никой не се интересува от моето мнение.
— Роналд! — обади се и майка му. — Това не е вярно и ти го знаеш.
— Моля те, разкажи ми — включих се и аз в молбите. — Това, което кажеш, може да се окаже много важно. Искам да го чуя от теб.
Момчето се намръщи и продължи да клати глава, но без да сваля очи от моите.
— Другите полицаи не мислеха, че е важно. Шибаняци!
— Роналд! — викна майка му възмутено. — Какви са тия думи? Знаеш, че никак не ги обичам.
— Добре де, добре — промърмори хлапето. — Пак ще го разкажа.
После започна да говори за вечерта, когато Таня Джексън е била убита и какво е видял.
— Седях до късно. Не ми е разрешено, но не ми се спеше и играех на компютъра.
Той спря и погледна към майка си.
Тя кимна.
— Простено да ти е. И друг път сме говорили по тази тема. А сега, моля те, разкажи какво си видял. Вече почваш да ме дразниш.
По устните на момчето най-сетне заигра усмивка и то започна разказа си. Може би все пак искаше най-напред да създаде подходящо напрежение у публиката.
— От моята стая се вижда дворът на семейство Джексън. Точно зад ъгъла на къщата на Харт. Видях някакъв човек в двора. Беше тъмно, но го виждах, като се движеше. В ръцете си държеше нещо като камера или нещо подобно. Не можех да разбера какво снима, затова проявих любопитство. Приближих се по-близо до прозореца, за да разбера. И тогава видях, че са трима. И тримата бяха в двора на госпожа Джексън. И точно това казах на полицията. Трима мъже. Видях ги така, както виждам вас тук. И те снимаха филм.
14.
Помолих малкия Роналд Ходж да повтори разказа си и той го стори.
Точно, дума по дума. Не сваляше поглед от очите ми, докато говореше, и нито за секунда не се поколеба, гласът му не трепна нито веднъж. Бе ясно, че момчето се безпокои от онова, което е видяло, и все още се страхува. Живееше със страха от онова, на което бе станало свидетел онази нощ, особено след като бе научило, че в съседната къща са станали три убийства.
След това двамата със Сампсън си поговорихме с Анита Ходж в кухнята. Тя ни почерпи със студен чай без захар с едри парчета лимон, който бе превъзходен. Жената ни разказа, че Роналд бил роден със спина бифида — разклонение на гръбначния стълб, — което предизвикало парализа от кръста надолу.
— Госпожо Ходж — обадих се аз. — Какво мислите за разказа на Роналд?
— О, вярвам му. Смятам, че е видял това, за което ви каза. Може да са били сенки или нещо друго, но Роналд твърдо вярва, че е видял трима души. И единият от тях е бил с камера или нещо подобно. Той още от самото начало бе много твърд по този въпрос. Малко страшничко. Също като в оня стар филм на Хичкок.
— Задният прозорец — кимнах аз. — На Джеймс Стюърт му се струва, че вижда убийство през прозореца си. Тогава бил принуден да пази стаята, защото си бил счупил крака.
Хвърлих поглед към Сампсън. Исках да разбера дали се чувства комфортно от това, че този път аз задавам въпросите. Той кимна.
— Какво стана, след като детективите разпитаха Роналд? Върнаха ли се пак? Или някой друг? От Форт Браг например? Госпожо Ходж, защо показанията на Роналд не бяха включени в процеса?
Тя поклати глава.
— Същия въпрос си задавахме и аз, и бившия ми съпруг. След няколко дни все пак един дойде. Някакъв капитан от КСО. Капитан Джейкъбс. Двамата с Роналд поговориха малко. И това бе всичко. Повече никой не дойде.
След като си изпихме чая, решихме да приключим за днес. Вече минаваше пет, а и ни се струваше, че имаме напредък. Като се върнах в хотела, се обадих на Нана и децата. На домашния фронт всичко беше наред. Харесваше им да определят работата ми като „Последният случай на татко“ и непрекъснато го повтаряха. Обаче и на мен май ми харесваше.