На масата в антрето имаше снимки на Купър с приятели, правени на различни места. На едната май бяха на Хаваите, на друга като че ли в Южна Франция, на трета сякаш някъде на Карибите. Имаше също и по-скорошна снимка, на която Купър бе прегърнал някаква жена — вероятно приятелката му Марша. Мебелировката изглеждаше комфортна, не от скъпите, купувана като че ли от евтини магазини.
Сампсън ме повика до един от прозорците.
— Тук има следи от лост — посочи той с пръст. — Някой е влизал с взлом. Може така да е взел ножа на Купър и след това да го е върнал. Ако изобщо е станало така. Куп каза, че го оставил в гардероба в неговата стая. А от полицията твърдят, че го намерили на тавана.
Двамата влязохме в спалнята. По стените висяха още снимки, повечето от местата, където Купър е работил — Виетнам, Панама, Босна. В дъното бе сложен уред за вдигане на тежести. Една дъска за гладене бе разперена до гардероба. Претърсихме го. Повечето от дрехите бяха военни, но имаше и няколко цивилни.
— А за това какво ще кажеш? — попитах аз Сампсън, сочейки към някакви странни джунджурии, които като че ли идваха от Югоизточна Азия.
Взех в ръце една сламена кукла, която изглеждаше странно заплашителна, едва ли не олицетворение на злото. Оставих я и взех малък арбалет, чийто спусък бе нещо, прилично на нокът от животно. До него се виждаше сребърен амулет във формата на втренчено око без клепач. Какво беше това?
Сампсън внимателно огледа сламената кукла, после окото.
— И друг път съм виждал такова зловещо око. Може би в Камбоджа или Сайгон, не си спомням. Виждал съм и такива сламени кукли. Доколкото си спомням, ставаше дума за отмъщение на зли духове или нещо такова. Виждал съм ги на виетнамски погребения.
Като изключим тези артефакти, от които тръпки да те побият, впечатлението, с което останах от апартамента, бе, че Елис Купър е бил самотен човек, без кой знае колко личен живот извън армията. Не видях нито една снимка с човек, който би могъл да е роднина.
Бяхме още в спалнята му, когато чухме да се отваря врата. Вътре, в апартамента. После се чуха тежки, приближаващи се стъпки. Вратата към спалнята се отвори рязко и се удари в стената.
На прага застанаха войници с извадени пистолети.
— Горе ръцете! Военна полиция. Горе ръцете! — ревна един от тях.
Двамата със Сампсън бавно вдигнахме ръце.
— Ние сме детективи — обясни Сампсън. — Имаме разрешение. Попитайте капитан Джейкъбс от КСО.
— Не мърдай! Ръцете високо! — излая старшият на патрула.
— Приятел съм на сержант Купър — спокойно каза Сампсън на водача на тримата войници, които влязоха навътре в стаята, без да свалят насочените си към нас оръжия.
— Той е осъден убиец — озъби се единият войник. — Още е жив, ама скоро няма да е.
Без да си сваля ръцете, Сампсън им каза, че в джобчето на ризата му има бележка от Купър, както и ключ от апартамента. Старшият на патрула бръкна в джобчето, извади листчето и прочете:
До когото засяга:
Джон Сампсън е приятел и единственият човек, когото познавам, който работи от мое име. Той и детектив Крос са добре дошли в къщата ми, а вие, копелета такива, не сте. Изчезвайте моментално оттук. Нарушавате частна собственост!
16.
На другата сутрин се събудих с кой знае откъде появила се фраза в главата — смъртник върви. И повече не можах да заспя. Пред очите ми непрекъснато беше Елис Купър в оранжевия си гащеризон, с който бяха облечени смъртниците в Централния затвор.
Рано сутринта, преди още да е станало горещо, двамата със Сампсън отидохме да потичаме около Браг. После влязохме в базата откъм булевард „Браг“, след което свихме в една тясна пресечка, наречена „Хъникът“. Минахме през плетеница от малки улички и накрая излязохме на Лонгстрийт Роуд. Браг имаше безупречен вид. Никъде не се виждаше и едно боклуче. По улиците вече доста войници правеха сутрешната си физзарядка.
Докато тичахме рамо до рамо, планирахме деня си. Имахме да свършим много работа за относително кратко време. След това трябваше да се върнем във Вашингтон.
Да ти кажа ли кое най-много ме безпокои? — попита Сампсън по едно време.
— Вероятно същото, което безпокои и мен — задъхано отвърнах аз. — Разбрахме за Роналд Ходж и за колата на „Херц“ кажи-речи за един ден. А полицейското и военното следствие?
— Сега започна ли да вярваш, че Елис Купър е невинен?