Грифин се разсмя.
— Е, не, казвам се Уорън. Приятно ми е да се запозная с теб, Ванеса. Хубаво име за хубаво момиче.
Излязоха от града и поеха към I-95. Старки изведнъж спря събърбъна след около километър и половина и викна:
— Малка почивка!
После го остави да измине още няколко метра по инерция, докато почти цялата кола се скри сред вечнозеления храсталак, растящ от двете страни на пътя.
— Радисън не е много далеч — забеляза Ванеса. — Защо не почакате? Можете да потърпите още малко, нали, момчета?
— Това не може да чака — каза Грифин.
Изведнъж извади пистолета си и го притисна в черепа на момичето.
От предната седалка Браунли Харис се извърна и също насочи пистолета си в гърдите й.
— Ðȇ hai tay lển đầu! — ревна Томас Старки страшно.
Ръцете на тила!
— Bạn gặp nhiểu phiển phức rôi dó.
Загазила си здраво, кучко.
Ванеса, разбира се, не разбра нито дума, но тонът не можеше да се сбърка. Бе загазила. И то здраво. Стомахът й се сви. Обикновено не би се качила в кола с трима мъже, но шофьорът се показа толкова любезен. А защо сега й крещи така? Какъв език беше това? Какво става? Стори й се, че всеки момент ще повърне — за вечеря бе яла хотдог с чили.
— Спрете, моля ви, спрете! — развика се Ванеса и заплака.
Преструваше се, но това обикновено даваше резултати сред войниците от Форт Браг.
Не и този път обаче. Лудешките крясъци дори станаха по-силни. На странния език, който не разбираше.
— Ra khòi xe. Ngay bây giờ — ревна отново Томас Старки.
Излизай от колата. Веднага, кучко.
Размахваха страховитите си пистолети като луди, сочеха с тях навън и тя най-накрая схвана, че трябва да излезе от колата. Божичко, тия да не вземат да ме оставят тука?! Ега ти и гадния майтап! Копелета!
Или пък нещо по-лошо? Колко по-лошо от това може да стане?
После оня от предната седалка я зашлеви с опакото на ръката си. Защо? Та тя вече излизаше от колата. Да пукне дано! Момичето едва не падна, като стъпи на земята с високите си токове. Уили Нелсън я ритна отзад и тя ахна от болка.
— Ra khòi xe! — ревна мъжът от предната седалка.
Какви бяха тия, бе? Терористи, що ли?
Ванеса хлипаше, но разбра, че от нея се очаква да побегне, да се шмугне в тъмния храсталак и всяващите страх блата зад тях. Боже господи, не искам да ходя там! Със сигурност е пълно със змии!
Онзи от задната седалка отново я блъсна и Ванеса побягна. Какво друго й оставаше?
— Lúc đó mày sẽ đền tội!
Зад гърба й се чуваха викове.
О, боже, боже, боже, какво казват тия? Какво ще ми направят? Защо тръгнах с тях? Огромна грешка, огромна грешка!
После в главата й остана само една мисъл — да бяга.
20.
— Пусни я — каза Томас Старки. — Да играем честно. Казахме й, че ще бъдем добри момчета.
Те се облегнаха на събърбъна и оставиха изплашеното момиче да побегне към блатата, давайки й добра преднина.
Старки си нахлупи една от рейнджърските нови жълто-кафяви барети. Бяха сменили черните, още щом в армията също въведоха черни.
— Хайде на първия залог за тази вечер. Когато я хванем, Ванеса ще си бъде още с токчетата. Или мислите, че ще ги изхвърли, момчета? Хайде, господа, залагайте.
— Като нищо ще ги изхвърли — каза Грифин. — Тъпа е, но не чак толкова. Залагам петдесетарка, че ще ги е изхвърлила.
— Тя ще бъде с обувките — заяви Старки. — Такива като нея, дето бачкат на улицата, са тъпи като задници. Залагам стотачка.
Точно в този момент откъм пътя проблеснаха два фара и се насочиха към тях. Кой, по дяволите, можеше да бъде?
— Патрул — каза шепнешком Старки и махна приятелски с ръка към бавно идващата насам патрулка.
— Проблем ли има някакъв? — попита полицаят, спирайки до голямата синя кола. Не си даде труда да слезе.
— Само да пуснем по една вода, полицай. Тръгнали сме към Форт Бенинг — отговори Старки спокойно. В интерес на истината, той изобщо не се плашеше от полицая. Просто изпитваше любопитство каква насока щеше да вземе тази работа. — Запасняци сме.
— Видях ви колата от пътя. И рекох да проверя дали всичко е наред. Нататък са само блата и нищо друго.
— Е, при нас всичко е наред, полицай. Допушваме си цигарите и пак си хващаме пътя. Благодаря за загрижеността.