Ако можеше човек да се върне с машината на времето на Хърбърт Уелс, щеше да види, че първите градостроители са имали някои добри идеи. На всеки две пресечки имаше градинки с ясно очертани пътечки сред зелената трева. Някой ден тези градинки щяха да станат достояние на хората, а не само на наркопласьорите. Поне аз си мислех така.
Във вчерашния Уошингтън Поуст имаше статия, в която се твърдеше, че някои хора от квартала всъщност защитавали пласьорите. Ами така е — според някои пласьорите правят повече неща за даден квартал от политиците. Като например да организират улично парти на някоя улица и да дават на хлапетата пари за сладолед през горещите летни дни.
Живеех тук от десетгодишен и вероятно щяхме да си останем в Саутийст. Обичам си стария квартал не само защото е свързан със спомени, а заради някои неща, които знам, че ще се случат в него.
Когато се върнах у дома от тичането, в кухнята все още не светеше. В главата ми звънна тревожно звънче.
И то доста силно.
Минах по тесния коридор от кухнята да проверя какво става с Нана.
22.
Открехнах лекичко вратата и я видях легнала на леглото, затова тихичко се намъкнах в стаята. Роузи бе седнала на перваза на прозореца и тихо измяука, като ме видя.
Огледах стаята. Видях познатия плакат, изобразяващ джаз музиканти.
На раклата се виждаха една дузина кутии за шапки. Колекцията на Нана от шапки за всякакви случаи можеше да бъде обект на завист за всяка шапкарка.
Изведнъж си дадох сметка, че не чувам дишането й.
Тялото ми се напрегна и вътре в главата ми изведнъж нещо прогърмя. Откакто бях малък, тя не беше ставала само няколко пъти, за да ми направи закуска. Усетих как ме обхваща детския страх от едно време.
О, боже, не! Моля те, не позволявай това да се случи.
Прокраднах се тихо към леглото й и чак тогава чух лекото й дишане. После очите й потрепнаха и се отвориха.
— Алекс? — прошепна тя. — Какво става? Защо си тук? Колко е часът?
— Здравей, сладурче. Добре ли си? — попитах я аз.
— Само малко съм уморена. Нещо съм замаяна тази сутрин. — Тя присви очи към стария будилник на нощното й шкафче. — Седем часът?! Божичко! Половината сутрин е минала.
— Искаш ли закуска? Какво ще кажеш да закусиш тази сутрин в леглото? — надвесих се над нея аз. — Аз черпя.
Тя въздъхна.
— Мисля да подремна още малко, Алекс. Имаш ли нещо против? Можеш ли да приготвиш децата за училище?
— Разбира се. Сигурна ли си, че си добре?
— Ще се видим по-късно. Добре съм. Просто съм нещо уморена тази сутрин. Вдигай децата, Алекс. — Роузи се опита да се промъкне в леглото при Нана, но на нея тия не й минаваха. — Марш, котко — прошепна й тя.
Събудих децата или поне така си помислих, докато не се наложи да се върна и отново да будя Джени и Деймън. Направих им любимата попара, сложих малко плодове на масата, след което забърках яйца — попрепържих ги малко, нали Нана я нямаше. Стоплих млякото на Алекс, направих му закуската и го нахраних с лъжичката.
Децата тръгнаха на училите, а аз почистих масата след тях. Смених памперсите на Алекс за втори път тази сутрин, след което му сложих нови, с щамповани по тях пожарни. Обичаше да му обръщат повечко внимание, намираше го за забавно.
— Не свиквай с това, приятел — промърморих аз.
Проверих какво прави Нана и видях, че още си почива. Много бързо бе заспала отново. Постоях малко, заслушан в дишането й. Стори ми се наред.
Стаята й бе толкова тиха и успокояваща, но не по начина, по който са стаите на старите жени. Пред леглото имаше рунтава пътечка в ярки оранжеви и виолетови цветове. Твърдеше, че пътечките и килимчетата успокоявали нозете й.
Взех малкия Алекс с мен горе в стаята ми, където се надявах да свърша малко работа. После се обадих на един приятел от Пентагона. Казва се Кевин Касиди. Преди няколко години бяхме работили заедно по едно убийство.
Разказах му за ситуацията във Форт Браг, наблягайки на краткото време, което имаше на разположение сержант Елис Купър. Кевин ме изслуша, после ме предупреди да проявя изключително внимание.
— В армията има много свестни хора, Алекс. Добри хора с добри намерения, за които честта е над всичко. Обаче обичаме сами да си разчистваме забърканите от нас каши. Външни хора не се посрещат с добро око. Разбираш ли какво ти говоря?