— Не съм убил Таня Джексън, нито пък останалите клети жени. През онази нощ изобщо не влязох в къщата. Не съм боядисвал никого със синя боя. В живота си не съм убивал никога, освен в служба на родината си. Не съм убивал тези жени. Невинен съм! Аз съм герой от войната, за бога!
Сержант Купър без усилие прескочи дървения парапет отпред и за части от секундата се намери до Марк Шърман, просна го на земята и го заудря по лицето и гърдите.
— Лъжец мръсен! Мръсен лъжец! — гърмеше той. — Защо искаш да ме убиеш?
Когато охраната най-сетне успя да издърпа Купър, ризата и сакото на прокурора бяха раздърпани, а лицето му — разкървавено.
Марк Шърман се надигна с усилие на крака и се обърна към съдебните заседатели:
— Има ли нужда да говоря повече? Присъдата е виновен. Натикайте това чудовище обратно в дупката, от която е изпълзяло.
2.
С отиването си на последния ден от процеса в Северна Каролина истинските убийци бяха поели малък риск. Искаха да видят края на тази история и в никакъв случай не биха я пропуснали.
Томас Старки им беше командир — бившият полковник от рейнджърите все още гледаше, говореше и действаше като такъв.
Браунли Харис бе негов заместник и се отнасяше почтително към полковник Старки — по същия начин, по който се бе отнасял и във Виетнам, и както винаги щеше да се държи до деня, в който един от тях, а най-вероятно и двамата, не умреше.
Уорън Грифин бе все още „хлапето“, което изглеждаше малко странно, тъй като в момента бе на четиридесет и девет години.
След по-малко от два часа и половина дебати съдебните заседатели излязоха с присъда „виновен“. Сержант Елис Купър щеше да бъде екзекутиран за убийство от щата Северна Каролина.
Окръжният прокурор бе свършил блестящо работата си — прати на смърт не този, когото трябва.
Тримата убийци се натъпкаха в тъмносиния събърбън, спрян в една от страничните улички близо до съда.
Томас Старки запали двигателя на голямата кола.
— Има ли гладни? — попита той.
— Жадни — обади се Харис.
— Надървени — каза Грифин и се изсмя налудничаво.
— Дайте първо да хапнем и пийнем, а след това да си потърсим мадами. Какво ще кажете? Да отпразнуваме днешната голяма победа. За нас! — викна полковник Старки, като подкара колата. — За трите слепи мишки!
Част първа
Последния случай
3.
Към седем часа сутринта слязох да закуся долу заедно с Нана и децата. Тъй като малкият Алекс тъкмо прохождаше, всички неща в кухнята бяха на режим „пълна сигурност“. Пластмасови заключалки, резета и капачки на контактите навсякъде. Звуците от детското бърборене, дрънченето на приборите и енергичните действия на Деймън, учещ малкото си братче как се плюят малини, придаваха на кухнята звучене на средно натоварен полицейски участък в събота вечер.
Децата хапваха някаква зърнена закуска с вкус на шоколад и пиеха шоколадово мляко. Само от мисълта за толкова много шоколад в седем сутринта ме побиха тръпки. За нас с Нана имаше яйца и препечени филийки.
— Е, каква красота — казах аз, сядайки и заемайки се с кафето и яйцата. — Дори няма да я развалям с коментара си за шоколадовия пир, който две от скъпоценните ми деца си правят на закуска рано сутринта.
— Току-що обаче го коментира — парира Джени, която никога не пропуска възможността да отговори нещо.
Аз й намигнах. Тази сутрин нищо не можеше да ми развали настроението. Убиецът, известен като Мислителя, бе заловен и в момента се намираше в строго охранявания затвор в Колорадо. Дванайсет годишният ми син Деймън продължаваше да цъфти — и като ученик, и като певец в юношеския хор „Уошингтън Бойс“. Джени се бе захванала с рисуване и редовно попълваше дневника си, в който правеше доста добри рисунки и карикатури за момиче на нейната възраст. А характерът на малкия Алекс тъкмо бе започнал да се проявява — бе страхотно момче само на тринайсет месеца, което тъкмо започваше да прохожда. Неотдавна се бях запознал с една жена детектив, Джамила Хюз, и бях решил, че ми се иска да прекарвам с нея повече време. Проблемът се състоеше в това, че тя живееше в Калифорния, а аз — във Вашингтон. Все пак не съвсем непреодолимо разстояние, смятах аз.