Но скоро щях да имам повечко време, за да видя как ще потръгнат нещата между мен и Джамила. Точно днес бях решил да се видя с главен инспектор Джордж Питман и да си подам оставката от Вашингтонската полиция. После щях да си почина един-два месеца.
А след това може би щях да започна частна практика като психолог или пък да започна работа във ФБР. Бюрото вече ми бе отправило оферта, от която бях колкото поласкан, толкова и заинтригуван.
На вратата се почука силно. После тя се отвори и Джон Сампсън влезе. Той знаеше какви са ми плановете за днес и си помислих, че идва да ми предложи подкрепата си.
Понякога съм толкова наивен, че чак ми се повдига.
4.
— Здравей, чичо Джон — пропяха в хор Деймън и Джени, след което се ухилиха като някои малки глупачета, каквито всъщност бяха в присъствието на това величие, за каквото те смятаха Джон Сампсън.
Той се приближи до хладилника и заразглежда последната творба на Джени. Тя се опитваше да копира типажи от един нов карикатурист, Аарон Макгрудър, от Мерилендския университет. По хладилника бяха залепени физиономиите на Хюи и Райли Фрийман, Цезар и Джазмин Дюбойс1.
— Искаш ли малко яйца, Джон? — попита го Нана и се надигна от мястото си. — Ще ти ги забъркам със сирене, точно както ги обичаш.
Всичко би направила за Сампсън. Това положение си бе останало непроменено, още откакто той бе на десет години, когато се запознахме с него. Сампсън й бе като втори син. По-голямата част от времето, докато той растеше, родителите му бяха в затвора и Нана, както и всички останали от квартала, го отгледа.
— О, не, не — отвърна той бързо и протегна ръка да я спре, но тя вече бе до печката и гласът му се промени: — Добре, бъркани, Нана. И с ръжен хляб. Умрял съм от глад, а пък и никой не може да прави закуска като теб.
— Е, това си е съвсем вярно — изкиска се тя и включи котлона. — Имаш късмет, че съм от старата школа. И двамата имате късмет.
— Знаем, Нана — усмихна й се Сампсън, после се обърна към децата: — Трябва да говоря с баща ви.
— Днес той напуска работа — осведоми го Джени.
— Разбрах — отвърна Сампсън. — Целият град разправя, Поуст го помести на първа страница, а вероятно са го казали и по сутрешните новини.
— Чухте чичо Джон — казах аз на децата. — А сега, дим да ви няма. Обичам ви. Действай!
Джени и Деймън обърнаха отегчено очи към тавана, но все пак станаха от масата, събраха си книжките в раниците и тръгнаха към училището им, което е на пет пресечки от нас по Пета улица.
— И през ум да не ви минава да се измъквате по този начин — спрях ги аз. — Целувки.
Двамата послушно се приближаха и целунаха и мен, и Нана. После целунаха и Сампсън. Нямам представа какво става в този хладен и безсърдечен свят напоследък, но редът в нашата къща е такъв. Бин Ладен сигурно никога не е бил целуван достатъчно като е бил малък.
— Имам проблем — каза Сампсън веднага щом децата излязоха.
— А аз трябва ли да остана? — обади се Нана от печката, без да се обръща.
— Разбира се — каза й Джон. — Нана, Алекс, много пъти съм ви разказвал за един мой много добър приятел от дните, когато бях войник. Казва се Елис Купър и все още е в армията, макар че са минали толкова години. По-точно казано, беше. Съдът го е признал за виновен в убийството на три жени. Нямах представа за това, докато не започнаха да ми звънят приятели. Той самият е бил твърде объркан, за да ми се обади лично. Не е искал да ми каже. И до екзекуцията му остават само три седмици, Алекс.
Вперих поглед в очите на Сампсън. И видях само тъга и обърканост, каквито рядко ми се е случвало да виждам у него.
— Какво искаш, Джон?
— Ела с мен в Северна Каролина. Говори с Купър. Той не е убиец. Познавам този човек почти колкото теб. Елис Купър не е убил никого.
— Знаеш, че трябва да отидеш с Джон дотам — обади се Нана. — Смятай го за последния си случай. Обещай ми.
Обещах.
5.
Към единайсет часа същата сутрин двамата със Сампсън вече бяхме на магистрала I-95, сбутани сред стадото забързани, хъркащи и бълващи кълбета дим камиони. Това пътуване ни идваше добре, за да си наваксаме. През последния месец и повече и двамата бяхме доста заети, но винаги успявахме да намерим време след това за дълги разговори. Така беше още откакто бяхме малки. Всъщност бяхме се разделили само един-единствен път, когато Сампсън замина да служи в Югоизточна Азия, а аз бях в Джорджтаун, после в „Джонс Хопкинс“.