Тъкмо свършвах със съдовете, когато тя влезе в кухнята през задната врата. Децата все още играеха навън, а Нана оправяше горе бог знае какво. Може би стаята за гости, може би леглата…
— Не мога така — казах аз.
— Как? — попита тя. — Какво има?
— Наистина ли искаш да знаеш? Нали сме приятели?
Не отговорих, а я сграбих за раменете и я целунах по устата. После пак. Като непрекъснато внимавах да не ни хванат децата.
И Нана, разбира се.
И Роузи, която също е голяма клюкарка.
Джамила се разсмя.
— Ама те всички си мислят, че вършим далеч по-лоши неща. Децата, Нана, че дори и тази любопитна котка.
— Да мислиш, не значи, че знаеш — възразих аз.
— Много ми харесва семейството ти — каза Джамила, гледайки ме в очите. — И котката даже ми харесва. Мац-мац, Роузи. Да не кажеш на никого, че се целуваме.
— Харесвам те — добавих аз и отново я прегърнах.
— Много ли? — засмя се тя, измъквайки се от прегръдката. — Ще ме харесваш, разбира се, как няма да ме харесваш. След като дойдох тук чак от Сан Франциско. Божичко, как мразя самолетите! Особено пък напоследък.
— Може би наистина те харесвам много. Но не виждам никакъв отклик от твоя страна. Поне не особено голям.
Тя се вкопчи в мен и ме целуна още по-силно. Притисна се силно в мен и езикът й се плъзна в устата ми. Страшно ми хареса. Започнах да отвръщам на целувката й по подобаващ начин, за което вероятно кухнята не беше най-подходящото място.
— По-добре си вземете стая — каза един глас зад нас.
Нана бе застанала до вратата, но се смееше.
— Чакайте да извикам и децата — добави тя. — Не бива да го пропускат в никой случай. И чакайте да си взема и камерата.
— Шегува се — казах аз на Джамила за всеки случай.
— Знам — отвърна тя.
— Ами, шегувам се — възрази Нана. — Опитвам се да му подскажа какво да прави.
И този път Нана вече се закиска като анимационните гарги.
35.
На другата сутрин се събудих сам с усукани около тялото ми чаршафи. Бях вече посвикнал малко с това си състояние, но вече ми бе писнало от него, особено след като знаех, че Джамила спи в другата стая.
Полежах малко в леглото, мислейки си за други хора, които сутрин се събуждат с чувството, че са самотни, макар че споделят леглото с някой друг.
Най-сетне станах, облякох си къщните дрехи и стъпвайки на пръсти, отидох да проверя какво прави Джамила.
Почуках тихичко на вратата.
— Будна съм — чух й гласа, който ми прозвуча като музика. — Влизай.
Бутнах вратата и тя се отвори с едва доловимо изскърцване.
— Добро утро, Алекс — поздрави ме тя. — Спах много добре.
Тя седеше в леглото, облякла бяла тениска с черни букви отпред — ПУСФ3. Засмя се.
— Секси, нали?
— Всъщност да. Детективите също могат да бъдат секси. Самюъл Джаксън в Шахта, Нам Грайър във Фокси Браун. Джамила Хюз в стаята за гости.
— Я ела за малко тук — прошепна тя. — Само за минутка. Ела тук, Алекс. Това е заповед.
Приближих се към нея, тя разтвори прегръдките си и аз се хлъзнах в тях, сякаш цял живот съм бил там. Приятно.
— Къде беше снощи, когато имах нужда от теб? — попитах я.
— Ами ето тук, в стаята за гости. — Тя се усмихна и ми намигна. — Виж какво, не искам да оставя у децата ти погрешни впечатления, но…
Вдигнах подканящо вежда:
— Но какво?
— Само но. Останалото го оставям на теб.
Докато закусвахме — в кухнята, без витите салфетки, — казах на Нана и децата, че през останалата част от деня двамата с Джамила ще се разходим из Вашингтон. Че искаме да останем малко сами. Децата просто кимнаха над чиниите си — това можеше да се очаква, с една дума.
— Значи да не ви чакам за вечеря? — обади се Нана. — Така ли?
— Така — кимнах аз. — Ще хапнем някъде навън.
— Аха — каза Нана.
— Аха — повториха децата.
На около шест-седем километра аз спрях колата пред номер 2020 на О стрийт. Доста хора биха изпитали трудности да намерят това място или пък каквато и да било информация за Дома на О стрийт. Отвън няма никаква табела, която да указва, че това не е частно жилище. Повечето гости на Дома идваха тук по препоръка на някой друг. Аз пък познавах собственика чрез едни мои приятели от ресторант „Кинкед“ във Фоги Ботъм.