Двамата с Джамила влязохме вътре, където аз се регистрирах, след което бяхме заведени до Дървената хижа. По пътя забелязахме, че всяка свободна площ, всяка чупка, всеки перваз бяха претъпкани с антики — кукли, литографии, бижута — в стъклени кутии. Вървяхме подир пиколото, без да промълвим и дума.
Изведнъж с мен стана нещо странно. През ума ми мина мисълта: Хайде, пак почвам. Това едва не ме накара да спра и да се върна в колата. Но нещо в мен ми каза да не се отказвам, да не си заключвам чувствата, да се доверя на Джамила.
Никой от нас не промълви дума, докато пиколото не излезе.
36.
— Лелее, с такова нещо мога да свикна много бързо — прошепна Джамила, като останахме сами. — Я дай да огледаме. Прекрасно е, Алекс. Съвършено!
И тръгнахме да оглеждаме.
Дървената хижа всъщност представляваше апартамент на две нива, в който имаше дори и сауна — джакузи. На горното ниво, където имаше напълно обзаведена кухня, се стигаше през вита стълба. Стените и подовете бяха дървени, за да се създаде чувство за обикновена дървена хижа. Грубо струпаната от необработен камък камина топлеше и двете нива. Имаше и аквариум.
Джамила се завъртя из стаята като в танц. Явно й харесваше, а и на мен също, главно защото се чувстваше щастлива. Несъмнено беше далеч по-добре от предните седалки на колите, където бяхме прекарали толкова много и дълги часове, докато участвахме в операции по проследяване в Ню Орлиънс.
Докато изследвахме апартамента, се изследвахме и един друг. По едно време се спряхме да се целунем и аз още веднъж установих, че Джамила има най-вкусните устни на света. Прегърнати, изтанцувахме няколко стъпки. Пак се целунахме и усетих как главата ми започва да олеква. Все още малко бях стегнат и не можех да разбера защо.
Джамила бавно ми разкопча дънковата риза. Аз пък й помогнах да се освободи от кремавата си копринена блуза. Под нея тя носеше обикновена фина сребърна верижка. Много семпла и много хубава.
Ръцете й леко започнаха да ми разкопчават колана, после дръпнаха и ципа на панталона. Помогнах й да се отърве от кожените си панталони.
— Какъв джентълмен — прошепна тя.
По някое време успях да си събуя обувките, а тя изрита сандалите си.
След което, най-накрая, поехме лека-полека към най-важната част от апартамента — огромното легло.
— Страхотно е! — прошепна тя в бузата ми. — Най-хубавото легло, което съм виждала.
Леглото наистина представляваше гвоздея на програмата.
Бе с четири подпори на всеки ъгъл, което предполагаше присъствието на балдахин, но него го нямаше. Самото легло бе покрито с лек юрган и по него бяха разположени поне половин дузина възглавници, които ние веднага разхвърляхме на пода. Стаята изглеждаше още по-уютна, като бе леко поразхвърляна.
— Музика? — попита Джамила.
— Бъди добра — казах аз. — Избери нещо.
Тя включи плейъра и намери местната радиостанция. В момента бяха пуснали „Вятърът е див“ на Нина Симоне.
— Отсега нататък това ще е нашата песен — каза тя.
Пак се целунахме. Устните й бяха меки и се притискаха към моите. Усетих как се разтапям. Може би именно от това се страхувах. Хайде, пак почвам.
— Няма да те нараня — прошепна тя в ухото ми, сякаш прочела мислите ми. — Не се страхувай. Само не ме карай да страдам, Алекс.
— Няма.
Няколко минути танцувахме така под звуците на следващата песен и се притискахме плътно един към друг. Много приятно.
Тя бе силна, но знаеше как да бъде нежна. Още един детектив. Какво ще кажеш, а? Двамата пристъпвахме в пълен синхрон. Устните ми погалиха едното й рамо и после потънаха във вдлъбнатината в основата на шията й.
— Ухапи ме, моля те — изстена тя. — Съвсем лекичко.
Бавно отворих уста, близнах лекичко мястото и съвсем лекичко го стиснах със зъби. Не исках да бързам. Първият път, с каквато и жена да си, не можеше никога да се повтори. Макар и често да не е най-доброто, винаги е различно, вълнуващо, мистерия. Джамила ми напомняше на покойната ми жена, Мария, и според мен това бе добър знак. Създаваше впечатление за кален характер, градско момиче, но можеше да бъде нежна и всеотдайна. Контрастът бе наистина специален и достатъчно драматичен, за да накара кожата ми да настръхне.