Малко по-късно тя стана и изчезна в банята. Видях лампичката на телефона, сложен на нощното шкафче, да просветва. Тя се обаждаше на някого.
Е, щом си детектив… о, не. Хайде, пак почвам.
Джамила се върна и си призна:
— Трябваше да се обадя в офиса. Работя по едно убийство там. Случаят нещо се объркал. Гадна работа… Съжалявам, съжалявам. Повече няма. Обещавам. Ще бъда добра. Или лоша. Каквато поискаш.
— Не, не, всичко е наред — побързах да я уверя аз. — Разбирам.
И аз наистина разбирах. Поне малко. Защото виждах толкова неща от себе си в Джамила. Детектива! Това май не беше лошо.
Тя отново си легна и аз я притиснах до себе си. После истината най-сетне излезе. Бе мой ред за изповед.
— Преди много години — казах аз — бях в този хотел с жена ми.
Джамила се отдръпна леко назад и се взря в очите ми.
— Какво от това? — каза тя най-накрая. — Това не означава нищо. Освен че се радвам, че се чувстваш виновен за това. Това е добре. Като стане дума за пътуването ми до Вашингтон, винаги ще си спомням за това.
— За първото ти пътуване — уточних аз.
— За първото ми пътуване — съгласи се Джамила.
38.
Времето ни във Вашингтон летеше като стрела и още преди да се усетя, стана време Джамила да се връща в Сан Франциско.
Неделя следобед на претъпканото от навалица летище „Рейгън“. За щастие полицейската ми карта ми проправи път към залата за извеждане. Никак не ми се искаше да я гледам как си отива, а и на нея като че ли не й се тръгваше. Двамата стояхме прегърнати край изхода, без да ни интересува дали хората ни гледат или не.
След това Джам трябваше да тича за самолета, иначе щеше да го изпусне.
— Защо просто не останеш още една нощ? — попитах я аз. — И утре има самолети колкото искаш. И вдругиден. И по-вдругиден.
— Страшно ми се иска да го направя, Алекс — каза тя, откъсна се от мен и заотстъпва назад. — Довиждане, Алекс. Моля те, искам да ти липсвам. Вашингтон ми хареса много повече, отколкото си мислех.
Една от стюардесите я последва и затвори вратата между нас. Брей, хареса ми дори как тича. Тя не тичаше, а сякаш се плъзгаше.
И вече усещах липсата й. Сякаш отново започвах да падам, а това ме плашеше.
Тази нощ у дома стоях до късно след полунощ. По едно време, когато ми стана особено гадно, отидох в хола, седнах на пианото и засвирих жалната „Някой да се грижи за мен“, мислейки за Джамила Хюз, припомняйки си всяка минута с нея, изпълвайки я с такъв романтизъм, че едва не се разплаках.
Питах се какво ще стане с нас двамата. После си спомних едно нещо, което бях чувал от Сампсън. Гледай никога да не си приятелка на Алекс. Много е опасно. За съжаление, беше прав. Поне засега.
Няколко минути по-късно си дадох сметка, че някой чука на вратата. Отидох и заварих Сампсън, облегнат на касата. Никак не изглеждаше добре. Какво ти добре, изглеждаше направо ужасно.
39.
Беше небръснат, с измачкани дрехи, очите кървясали и подпухнали. Стори ми се, че е пиян. После отворих вратата и установих, че целият мирише на алкохол, сякаш се е къпал в него.
— Мина ми през ума, че няма ’си легнал — успя да смотолеви той. — И на, не си.
Дааа, беше пил, и то много. Не съм виждал Джон в такова състояние много отдавна, ако изобщо съм го виждал такъв. А и не изглеждаше кой знае колко весел.
— Влизай — казах. — Хайде, Джон.
— Няма да ходя никъде — прогърмя той. — Повече помощ от теб не ми трябва. Ти ми помогна достатъчно, мой човек.
— Ама какво, по дяволите, ти става? — попитах го аз и пак се опитах да го вкарам вътре.
Той се отскубна от мен, размахал мощните си ръце като крила на вятърна мелница.
— Ти не чу ли какво казах? — викна той. — Повече нямам нужда от помощта ти. Ти вече всичко прецака. Великият доктор Крос! Да, ама не. Не и този път. Не и за Елис Купър.
Отдръпнах се малко от него.
— Недей да крещиш. Вътре всички спят. Чуваш ли?
— Недей да ми казваш какво, по дяволите, да правя — озъби се той. — Ти прецака всичко. Ние прецакахме всичко, ама нали ти трябваше да бъдеш умника.