Харис докладва на Старки:
— Обект номер едно е на около два километра пред пас. Обект номер две — на по-малко от три. Всичко изглежда добре за нас. Така съм загрял…
— Винаги си готов за проследяване и ликвидация — забеляза Старки. — Но си прав. Всичко работи за нас. Особено пък този приятелски, доверчив манталитет, който имат тия откачалки туристите.
Старки им съобщи командирското решение:
— Ще се придвижим до точка, която е по средата между обект номер едно и обект номер две. Там ще чакаме. И помнете, хайде да не се осираме. От много отдавна действаме перфектно, така че дайте да не се издънваме сега.
45.
Луната, във фаза три четвърти, правеше движението из гората много лесно. Старки знаеше, че Луната ще бъде в тази фаза, още от преди. Не че беше маниак на тема контрол над всичко — бе просто човек, който обръща внимание и на най-малките подробности, защото и най-дребният пропуск означаваше смърт или плен. Знаеше също така, че се очакват меки температури, слаб вятър, без валежи. Дъждът означаваше кал, а калта означаваше следи, което беше недопустимо за задачата им.
Докато се промъкваха между дърветата, не разговаряха. Може би нямаше нужда да проявяват чак такава предпазливост тук, но това си беше навик, начин, по който всеки от тях бе свикнал да изпълнява бойните задачи. В главите им веднъж завинаги бе набито едно просто правило — помни как си бил обучаван и никога не се опитвай да бъдеш герой. Освен това дисциплината им помагаше да се концентрират. И в момента тримата се бяха съсредоточили върху убийствата, които скоро щяха да извършат.
Докато вървяха из гората, всеки един от тримата живееше в някакъв свой си свят. Харис си представяше самото убийство с реални лица и тела. Старки и Грифин си бяха останали реалисти и все пак се опасяваха да не би Харис нарочно да им навива пружините с описанието на обектите. Старки си спомняше как веднъж Харис докладва, че плячката била красива виетнамска ученичка, описвайки я до най-малки подробности. Обаче, когато се добраха до мястото, някакво малко селце в долината Ан Лао, намериха една неимоверно дебела жена, над седемдесетте, с черни брадавици, покриващи почти цялото й тяло.
Спомените бяха прекъснати от рязък мъжки вик, пронизал горите с неочакваността си.
Старки вдигна предупредително ръка.
— Хей! Хей! Какво става? Кой е там? Кой е?
Тримата мъже се заковаха по местата си. Харис и Грифин погледнаха към Старки, чиято ръка продължаваше да стърчи предупредително. Никой не отговори на виковете.
— Синтия? Ти ли си, мила? Ако това е шега, не е смешна.
Мъж. Млад. Явно развълнуван.
Тогава напред проблесна жълта светлина и лъчът й се насочи към тях. Старки тръгна бавно напред по пътя си.
— Хей — успя да каже само той.
— Какво става тук, по дяволите? Момчета, вие да не сте военни? — попита ги гласът. — Какво правите тук? На учение? На Апалачкия маршрут?
Старки най-сетне запали фенерчето си и лъчите му осветиха млад мъж малко под тридесетте, с къси панталони в цвят каки около глезените и с дебело руло тоалетна хартия в ръката.
Мургаво хлапе. Въздълга тъмна коса. Еднодневна брада по бузите. Не представляваше заплаха.
— На маневри сме тук. Извинете, че ви заварихме в такова неудобно положение — каза Старки на младия мъж, клекнал пред него, после се обърна към Харис и прошепна: — Кой, по дяволите, е този?
— Двойка номер три. Мамка му! Те май са изостанали след обект номер две.
— Добре тогава — кимна Старки. — Промяна в плана. Аз ще се погрижа за това.
— Тъй вярно, сър.
Старки изведнъж усети студенина в гърдите си и разбра, че и останалите вероятно изпитват същото. Това често им се бе случвало в боя, особено пък когато нещата се объркваха. Тогава чувствата се изостряха много. Сетивата му работеха на пълна мощност и той си даваше ясна сметка за всичко, което става наоколо, дори в периферията на зрението му. Сърцето му заби по-отчетливо, равномерно и силно. Обичаше тази напрегнатост точно преди случката.
— Може ли сега да ме оставите малко сам — попита клекналият. — Имате ли нещо против?