— Разкажи ми за този твой приятел от военните години — казах.
Карах аз, а Сампсън бе избутал дясната седалка назад докрай и коленете му пак опираха в жабката. Но, изглежда, се чувстваше почти удобно.
— Когато се запознахме с него, Купър вече беше сержант и според мен знаеше, че ще си остане с този чин завинаги. Но това не го бъркаше, човекът си обичаше армията. Двамата с него бяхме заедно в Браг. Тогава Купър ми бе началник. Веднъж ме наказа с четири непоряда четири поредни уикенда.
Аз се засмях.
— И тогава ли станахте близки? През уикендите, прекарани заедно в казармата…
— А-а, тогава не можех да го гледам. Смятах, че се заяжда с мен. Заради ръста ми… След това се събрахме отново заедно в ’Нам.
— Той беше ли успокоил топката вече? След като отново сте се видели там…
— Неее, Купър си е Купър. При него няма шест-пет, истински прусак, но ако спазваш устава, няма страшно. Точно това харесваше в армията. Ред, точност и ако се държиш както трябва, обикновено всичко е наред. Може би не толкова наред, колкото би искал, но не и толкова зле. Казваше, че за един чернокож е трудно да намери такава отплата за държанието и труда си, както в армията.
— Или в полицията — вметнах аз.
— До известна степен — кимна Сампсън и продължи: — Спомням си веднъж във Виетнам. Бяхме дошли да заместим един отряд, който бе избил може би около двеста души за пет месеца. И не можеше да се каже, че избитите от тях са били войници, Алекс, макар че се предполагаше, че са от Виет Конг.
Карах и слушах, а гласът на Сампсън постепенно сякаш започна да се чува някъде отдалеч.
— На операции от този тип ние викахме „забърсване“. Същия път, за който говоря, влязохме в едно селце, но в него вече имаше наши хора. Един офицер от пехотата водеше „разпита“ на пленник пред цялото село, жени и деца. Режеше кожа от корема му. Сержант Купър се приближи до офицера и опря пистолета си в главата му. Каза му, че ако не спре, да се смята за мъртъв. Беше напълно сериозен. На Купър не му пукаше за последиците. Той не е убил тези жени в Северна Каролина, Алекс. Елис Купър не е убиец.
6.
Много обичам да съм в компанията на Сампсън. Винаги ми е било приятно и винаги ще ми бъде. Докато прекосявахме Вирджиния и навлизахме в Северна Каролина, разговорът постепенно взе друга насока, започнахме да разговаряме на по-благодатни и обещаващи теми. Вече му бях разказал всичко за Джамила Хюз, но той искаше да чуе последното развитие на нещата. Понякога е по-голяма клюкарка дори от Нана.
— Повече няма нищо за казване, великане. Знаеш много добре, че се запознах с нея по време на оня голям случай в Сан Франциско. Две-три седмици се виждахме всеки ден. И все още не я познавам добре. Но я харесвам. Не понася да слуша глупости от когото и да било.
— Но ти се иска да я опознаеш по-добре — засмя се Сампсън и плесна с грамадните си като лопати длани. — Това поне се вижда и с просто око.
Аз също се засмях.
— Да, всъщност е така. Джамила обаче си държи картите плътно до гърдите. Сигурно е страдала. Може би с първия мъж. Още не иска да говори за това.
— Според мен ти си нейният човек, да знаеш.
— Може. Ще ти хареса. Всички я харесват.
Джон отново започна да се смее.
— Ама наистина намираш все хубави мацки. Това поне трябва да ти го призная. — Той смени темата. — Нана е голяма работа, нали?
— И още как. Осемдесет и две. Никога няма да познаеш. Завчера се прибирам вкъщи. И я заварвам да сваля хладилника по стълбите към задния двор, влачейки го на един парцал. Няма да ме почака малко да й помогна, ами…
— Помниш ли едно време, когато ме хванаха да задигам плочи от „Спектър“?
— Помня. Тя много обича да го разказва.
Джон продължи да се смее.
— Сякаш беше вчера. Двамата с теб натикани в оня тесен и мръсен офис на управителя. Оня крещи и само дето не ни заплаши със смъртно наказание заради неговите четирийсет и петорки2, обаче ние го даваме непукисти. Едва не му се изсмяхме в лицето.