— Е, ама и вие избрахте страхотен ден за гости — каза тя и се усмихна.
И чудесна усмивка. Беше съвсем дребна — вероятно не по-висока от метър и половина — и се съмняваше дали има и петдесет килограма.
— Е, че не е ли така всеки ден? — попита Сампсън и успя да се усмихне в отговор.
Изкачвайки се по скърцащите стъпала, той все още се съвземаше от изненадата в лицето на госпожа Хюстън.
— Всъщност — отвърна тя — много дни са такива като този. Аз съм Били Хюстън. Но вие, разбира се, знаете това.
Тя протегна ръка. Бе малка и топла и се изгуби в неговата.
Задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе имал намерение. И защо? Той предположи, че част от причината е заради онова, което бе преживяла. Съпругът на госпожа Хюстън бе екзекутиран преди почти две години и тя до самия край не бе спирала да твърди, че е невинен. А известно време и след края. Историята звучеше познато. Или пък може би в усмивката й имаше нещо, което го накара да се почувства комфортно. Тя му повлия по същия начин, по който му бяха повлияли и градчето, и прекрасното време. Хареса я веднага. Нямаше лошо в това. Поне не и на този етап.
— Искате ли да поговорим, докато се разхождаме по плажа? — предложи тя. — Може би е по-добре да си събуете обувките и чорапите. Вие сте градско момче, нали?
50.
Сампсън направи каквото му казаха. Нямаше причина да не придаде на следствието, или поне на този разговор, малко по приятен привкус. Топлият пясък приятно галеше босите му крака, докато вървеше подир госпожа Хюстън покрай къщата, след това по склона на една голяма дюна, покрита с бял пясък и рядка трева.
— Къщата ви е наистина нещо специално — каза той. — Да кажа, че е просто хубава, не е достатъчно.
— И аз мисля така — кимна тя и се извърна да го погледне с усмивка. — Но, разбира се, тази къща не е моя. Моята къща е на няколко пресечки по-навътре в сушата. Едно от малките плажни бунгала, край които сте минали по пътя си насам. Къщно дежурство за семейство О’Брайън, когато Робърт и Кати са във Форт Лодърдейл за през зимата.
— Никак не ми звучи да е лошо дежурство — забеляза той. Всъщност му прозвуча като адски добра сделка.
— Не, изобщо не е зле. — Тя бързо промени темата. — Вие искахте да говорите с мен за покойния ми съпруг, детектив. Искате ли да ми кажете защо сте тук? Откакто позвънихте, съм на тръни. Защо искате да ме видите? Какво знаете за случая на мъжа ми?
— На тръни ли? — попита Сампсън. — Че кой го употребява този израз още?
Тя се засмя.
— Май само аз. Просто ми се изплъзна. Това ме идентифицира без грешка. Дата и място на раждане. Израснах в една изполичарска ферма в Алабама, близо до Монтгомъри. Няма да ви кажа кога… И така, защо сте тук, детектив?
Двамата се спуснаха по склона на дюната по посока на морето, опънало синьо-зелената си пелена право пред тях. Бе невероятна гледка — наоколо нямаше жива душа. Всички тези прекрасни къщи, кажи-речи палати, и никой не се мярка, освен чайките.
Докато двамата бавно вървяха на север, той разказа на госпожа Хюстън за своя приятел Елис Купър и какво бе станало във Форт Браг. Реши да не й казва за другите убийства на военни.
— Сигурно ви е бил много добър приятел — отбеляза тя, когато Сампсън спря да говори. — Явно не се отказвате лесно.
— Аз не мога да се откажа. Той бе един от най-добрите ми приятели. Прекарахме три години заедно във Виетнам. Той бе първият по-възрастен мъж в живота ми, който се държеше както трябва. Бащата, когото никога не съм имал. — Тя кимна, но не продължи темата. На Сампсън това му хареса. Все още не можеше да свикне колко дребна беше. Мина му през ума, че може да я носи под мишница, без изобщо да усети, че носи нещо. — Другото нещо, госпожо Хюстън, беше, че съм абсолютно убеден, че Елис Купър е невинен. Наречете го шесто чувство, наречете го както искате, но съм сигурен в това. И той ми го каза точно преди да го екзекутират. Това не мога да го понеса. Просто не мога.
Тя въздъхна и по лицето й премина болка. На Сампсън му стана ясно, че тя още не бе преодоляла смъртта на мъжа си и начина, по който тя бе дошла, но не се бе задълбавала в подробностите. Това бе интересно. Тя явно бе доста целенасочена личност.
Той спря, тя — също.
— Какво има? — попита тя най-сетне.
— Не говорите за себе си с лекота, нали — каза той.