Въпреки това, както тя самата бе казала, какво имаше да губи? И какво толкова би му навредило?
— Чудесна идея. Много ще ми бъде приятно. В колко часа да дойда?
— Когато ви е удобно. Нищо официално, детектив. Веднага щом дойдете, ще включа фурната.
— Какво ще кажете за след час? Добре ли е? Между другото казвам се Джон, а не Детектив.
— Мисля, че вече ми го каза. Вече знаеш, че се казвам Били, и ако нямаш нищо против, го предпочитам пред госпожо Хюстън. Добре тогава, ще те чакам след час.
Тя затвори, а Сампсън подържа слушалката още няколко секунди. Като си помисли сега, да вечеря с Били Хюстън, не му се стори никак лоша идея. Вече нямаше търпение да тръгне, докато се събличаше и се отправяше към банята.
Това нищо официално му звучеше като музика.
54.
От централния супермаркет в Бей Хед, Сампсън купи букет цветя и бутилка червено вино и докато вървеше към вилата, се запита дали не прекалява. Цветя. Вино. Ама какво става тук?
Дали не изпитваше чувство на вина относно факта, че мъжът на тази жена може да е бил убит? Или че бе станала вдовица преждевременно? Дали пък нямаше нещо общо е Елис Купър? Или пък тук ставаше дума само за Били Хюстън и самия него?
Той се спря пред вратата с мрежата, която водеше към кухнята на вилата, и почука леко.
— Били? — подвикна Сампсън.
Били? Така ли трябва да се обръща към нея?
Нямаше представа защо, но се бе притеснил за безопасността й. Защо? Никой не би искал да направи каквото и да било на Били, нали? Въпреки това притеснението си бе притеснение. Истинските убийци се навъртаха някъде наоколо. А защо не и тук, в Ню Джърси?
— Отворено е — подвикна тя отвътре. — Влизай. Аз съм на верандата.
Той мина през кухнята и я намери да приготвя малка маса, сложена на верандата, обърната към морето. Страхотно място за вечеря. Плетени столове покрай перилата. Люлеещ се стол, боядисан в синьо, за да подхожда на щорите.
Над върховете на дюните се виждаше морето и непрестанно подухваната от вятъра трева, с която бяха обрасли тук-там.
Погледът му обаче се върна отново на нея. Бе облякла снежнобяла тениска и избелели дънки и пак бе боса. Косата й бе събрана отзад на конска опашка. На устните си бе сложила съвсем леко червило.
— Здрасти. Помислих си защо да не хапнем тук. Нали няма да ти е хладно? — попита го тя, намигвайки.
Сампсън пристъпи към обширната веранда. Откъм океана подухваше лек бриз, който тук, на верандата, почти не се усещаше. Във вечерния въздух се носеше миризма на море.
— Идеално е — отговори той.
И наистина беше така. Температурата беше добра, а също така и масата, която тя бе приготвила, а и изгледът към океана беше нещо специално. Такива неща в Южен Вашингтон не се намираха.
— Нека ти помогна — предложи той.
— Добра идея. Можеш да нарежеш зеленчуците и да довършиш салатата. Или пък да наглеждаш фурната.
Сампсън се усмихна, без да се усети.
— Май няма кой знае какъв избор. Ще нарежа салатата. Неее, майтапя се. С удоволствие бих се заел с фурната. Само ако обаче не ме караш да си слагам шапка и престилка с някой умен лаф на нея.
Тя се засмя.
— Нямам такива неща. Видя ли къде е уредбата? Там има няколко диска. Избери си каквото искаш.
— Това тест ли е?
Били отново се разсмя.
— Не, ти вече мина всички тестове. И точно затова те поканих на вечеря. Спри да се притесняваш за мен и за теб. Няма да се счупим. Ще бъде забавно. Повече, отколкото предполагаш.
55.
Бе права с твърдението си, че нощта е специална. Това го посмути малко, но за няколко часа той почти изцяло забрави за Елис Купър. Сампсън бе обикновено тих, докато не опознаеше някой достатъчно добре. Отчасти можеше да се нарече стеснителност, поради това, че е много висок и стърчи като телеграфен стълб кажи-речи, с каквато и компания да се събере. Но бе достатъчно честен със себе си, за да знае, че не би искал да си губи времето с хора, които не означават нищо за него и никога няма да означават.
Били бе различна и той го разбра още откакто разговаря за първи път с нея. Това, което го изненада, бе фактът, че обичаше да я слуша да говори за каквото и да било. Ежедневните й грижи в Мантолокинг — двете й деца, Андрю, първокурсник в Ратгърс, и Кари, последна година в гимназията в Монмът. Океанските приливи и как те подкопавали брега. Както и още куп неща. Освен че гледаше деца по къщите, тя още работеше на пълен работен ден като медицинска сестра в спешната клиника, специализираше травми при възрастните. Бе участвала в спасителни акции с хеликоптери към големите травматични центрове в Нюарк и Филаделфия. А много отдавна дори бе работила като сестра в армията.