Двамата отвориха дума за мъжа й чак след края на вечерята. По-точно Сампсън започна. Бе станало по-хладно и те се преместиха в дневната. Били запали камината и огънят запука весело и започна да разпръсква приятна топлина из стаята.
— Имаш ли нещо против да поговорим за Лорънс още малко? — попита Сампсън, когато двамата седнаха на дивана до камината. — Не е необходимо да го правим сега, ако не искаш.
— Не, всичко е наред. Наистина. Нали затова дойде.
Изведнъж нещо привлече погледа на Сампсън. Той се надигна от дивана и се приближи към стъклената кутия до камината. Бръкна в нея и извади сламена кукла.
Е, това сега бе наистина странно. Той я огледа внимателно. Бе сигурен, че е точно копие на онази, която бе видял в дома на Елис Купър. Сега се уплаши от нея, защото я бе намерил в дома на Били. Какво правеше тази кукла тук?
— Какво е това? — попита тя. — Каква е тая зловеща кукла? Не си спомням да съм я виждала преди. Какво има? Изведнъж стана сериозен.
— Видях такава кукла в къщата на Елис Купър — призна той. — От Виетнам е. Виждал съм много такива из селата там. Ставаше дума, доколкото си спомням, за зли духове и мъртъвци. Тези кукли са лошо предзнаменование.
Тя дойде и застана до него.
— Може ли да я видя?
Тя я огледа също така внимателно и поклати глава.
— Прилича на нещо, което Лорънс би донесъл у дома, предполагам. Сувенир. Да му напомня за смъртта. Честно казано, нямам спомен да съм я виждала. Не е ли странно? И това ме подсети, че завчера намерих едно огромно, отвратително око. Също в такава кутия. Бе толкова… зло, че го хвърлих.
Сампсън задържа погледа й.
— Странно съвпадение — каза той, клатейки глава. Мислеше си как Алекс отказва да вярва в тях. — Значи мъжът ти никога не ти е споменавал за сержант Елис Купър, така ли?
Били поклати глава. Вече изглеждаше леко стресната.
— Не. Той рядко говореше за войната. Никак не я харесвал, докато бил там. Още по-малко я харесваше, когато се върна тук и имаше повече време да мисли за времето, прекарано там.
— Разбирам го напълно. Когато се върнах пак във Вашингтон, ме изпратиха да служа няколко месеца във Форт Майър в Арлингтън. И една събота се прибрах у дома — както бях с униформа. Слязох от автобуса в центъра на Вашингтон. Едно бяло момиче в торбести дънки се приближи и се изплю на униформата ми. Нарече ме убиец на бебета. Докато съм жив, няма да го забравя. Толкова се бях ядосал, че се обърнах и се махнах по най-бързия начин. Онова хипарче си нямаше представа какво става там, какво означава да стрелят по теб, да губиш приятели, да се биеш за страната си.
Били се обхвана с ръце и бавно се залюля напред-назад.
— Не знам какво да ти кажа за Лорънс. Според мен щеше да го харесаш. Всички го харесваха. Той беше много отзивчив, добър баща на децата ни. Беше грижовен и любвеобилен съпруг. Преди да умре, ми позволиха да поговоря с него двайсет минути. Той ме погледна в очите и каза: „Не съм убил оня младеж. Моля те, направи така, че децата да знаят това. Моля те, Били“.
— Да — кимна Сампсън. — Елис Купър също каза нещо подобно.
В хола настъпи тишина. За първи път между тях настъпи нещо като неудобство. Най-накрая Сампсън се почувства задължен да проговори:
— Радвам се, че се обади, Били. Тази вечер бе прекрасна за мен. Благодаря ти. Трябва вече да тръгвам. Става късно.
Тя стоеше до него и не се помръдна. Сампсън се наведе и леко я целуна по бузата. Божичко, колко малка беше!
— Ти наистина мислиш, че ще се счупя — обади се тя и после се засмя. — Всичко е наред.
Тя го изпрати до колата. И двамата се почувстваха задължени да говорят и разговорът им се въртеше все около прекрасната нощ край океана.
Сампсън се вмъкна в колата, а Били се обърна и си тръгна към къщи. Той я гледаше замислено в гърба и си мислеше, че ето на, тази вечер свършва и той няма вече никога да я види. Освен това малко се притесняваше за нея. Как е попаднала сламената кукла в къщата й?