Тя се спря на стълбите, сложила ръка на перилото. После, сякаш забравила нещо, Били бързо се върна при колата.
— Аз… ъъъ… — започна тя и млъкна.
За първи път, откакто се бяха видели, тя изглеждаше нервна. Несигурна в себе си.
Сампсън пое ръцете й в своите.
— Питах се дали не би могла да ми предложиш още едно кафе — каза той бавно.
Тя се засмя тихичко и поклати глава.
— Винаги ли си толкова галантен?
Сампсън сви рамене.
— Не. Никога през живота си не съм се чувствал така.
— Е, хайде да влизаме.
56.
Беше почти полунощ и двамата с Джамила се бяхме потопили до шията в посребрената от луната потрепваща вода в басейна, откъдето се виждаха и градът, и пустинята. Небето над главите ни сякаш бе безкрайно. От летището на Финикс се издигна огромен самолет и аз се сетих за трагедията в Световния търговски център. Питах се дали някой от нас би могъл да погледне самолет, без да си помисли за същото.
— Не ми се иска да излизам от тази вода — промърмори тя. — Искам завинаги да си остана така. Прекрасно е тук. Небето сякаш няма край.
Притиснах Джам към себе си и усетих сърцето й, тупащо срещу гърдите ми. Нощният въздух в пустинята бе хладен и затова в басейна бе още по-приятно.
— И на мен не ми се излиза — прошепнах аз в бузата й.
— Тогава защо работим тая работа? Живеем в големи градове. Ловим убийци. Работим много, а ни плащат малко. Да не би да сме пристрастени към убийствата?
Погледнах в дълбоките й кафяви очи. Това бяха уместни въпроси, въпроси, които аз самият си бях задавал стотици пъти, и особено през последните няколко месеца.
— Едно време ми изглеждаше добра идея. Но не и точно сега.
— Мислиш ли, че може някога да напуснеш? Да минаваш без ежедневната доза адреналин? Нуждата да усещаш, че това, което правиш, е важно? Не съм сигурна, че бих могла да мина без това, Алекс. — Бях казал вече на Джамила, че вероятно скоро ще напусна полицията във Вашингтон. Тогава тя кимна и каза, че ме разбира, но аз се запитах дали наистина ме разбира. Колко пъти се е сблъсквала с убийци? Губила ли е някога партньор? — И така — продължи тя. — Все заобикаляме тази тема. Какво мислиш за нас двамата, Алекс? Има ли надежда за две ченгета, избягали от натиска на работата?
Усмихнах се.
— Мисля, че се справяме отлично. Разбира се, говоря само за себе си.
— Мисля, че ще се съглася. — Джамила също се усмихна. — Твърде рано е да се каже. Но ни е забавно, нали? Цял ден не съм се сещала, че съм детектив. Това все пак е начало.
Целунах я по устните.
— Нито пък аз. А и забавното не е за подценяване. Цял живот няма да ми омръзне. Много по-хубаво е от това да разследваш убийства.
— Така ли, Алекс? — Тя се усмихна широко и ме притисна още по-плътно към себе си. — Това за теб добре ли е? Е, и за мен е добре. И за момента е достатъчно. Много ми е хубаво тук. Тази нощ. И ти имам доверие, Алекс.
И аз се чувствах по същия начин.
Малко преди полунощ.
В планинския басейн, с изглед към Финикс и голямата шир на пустинята.
— И аз ти вярвам — прошепнах аз, а във въздуха големият самолет на Американ Еърлайнс разцепваше нощния въздух над главите ни.
Част трета
Пехотинеца
57.
В неделя късно вечерта, в единайсет, се върнах във Вашингтон. Вървях с доста по-бодра стъпка и усмивката не слизаше от лицето ми. За два дни бях забравил какви главоболия ме очакват във връзка със следствието и причината за това беше Джамила.
Нана ме чакаше в кухнята. Какво беше това? Тя седеше на масата без обичайната си чаша чай и без книжка за четене. Когато ме видя да влизам, тя ми махна да отида при нея и ме прегърна.
— Здравей, Алекс. Добре ли пътува? Каза ли на Джамила много здраве от мен? Дано да си.
Вгледах се в кафявите й очи. Сториха ми се малко печални. Не можеше да скрие от мен тя такива неща.
— Какво има?
Страхът вече бе стиснал сърцето ми. Болна ли беше? Сериозно ли?
Нана поклати глава.
— Не, нищо няма, момчето ми. Просто не можех да заспя. Как е Джамила? — попита тя и очите й се разведриха.
Нана определено я харесваше. И това не можеше да скрие.