Докато говореше, Елис Купър гледаше Сампсън, но като приключи, впери тежкия си поглед право в очите ми. Помълча малко, после продължи:
— Аз не съм убил тези жени. Но това, което не мога да си обясня, е защо някой е натресъл тези убийства именно на мен? Защо ме е натопил по този начин? Няма никакъв смисъл. Нямам нито един враг на този свят. Поне аз така си мисля.
8.
Томас Старки, Браунли Харис и Уорън Грифин бяха приятели от трийсет години — още от времето, когато бяха служили във Виетнам. На всеки два месеца те се събираха под командването на Томас Старки в една обикновена дървена хижа в планината Кенесоу в Джорджия и прекарваха уикенда заедно. Това бе ритуал на мъжката чест и щеше да продължи, както казваше Старки, докато и последният от тях си отиде.
Там вършеха всички онези неща, които не можеха да вършат вкъщи — надуваха до дупка музиката и слушаха „Доорс“, „Крийм“, Хендрикс, „Блайнд Фейт“ и „Еърплейн“. Пиеха бира и бърбън с литри, печаха си дебели и огромни пържоли, които хапваха с прясна царевица, лук, домати и печени картофи, намазани с масло и горчица. Пушеха скъпи кубински пури. Изобщо се забавляваха както си искат.
— Какво казваха в онази реклама за бирата? — попита ги Старки, докато седяха на верандата след вечеря. — Сещате ли се? — По-добре от това не може да бъде — отговори си Старки сам и изтръска от пурата си внушително количество пепел на пода на верандата. — Ама пък бирата беше пълен боклук. Даже не мога да си спомня името й. Има си хас. Как ще си я спомня, кат’ съм малко пиян и много друсан.
Никой от останалите не му повярва. Томас Старки никога не губеше контрол изцяло, особено пък когато извършеше убийство или заповядаше да бъде извършено.
— Ние си платихме задълженията, господа — продължи Старки, протягайки халбата си да се чукне с останалите. — Заслужихме си го. Това, което става в момента, е заслужена отплата.
— Заслужихме си го и още как — кимна Харис. — Две-три войни. Пък и останалите неща през последните години. Семейства. Единайсет деца между нас. Освен това свършихме хубава работа и сред голямата и лоша цивилизация. Никога не съм си представял, че ще си докарвам по сто и петдесет на година.
Тежките стъклени халби отново издрънчаха една в друга.
— Добре се справихме, момчета — забеляза Старки. — И ако щете ми вярвайте, оттук нататък може да става само по-добре.
И както винаги, започнаха да си разказват за кой ли път войнишките истории — Гренада, Могадишу, Залива, но най-вече Виетнам.
Старки им припомни как веднъж бяха накарали една виетнамка да „яхне подводницата“. Жената — симпатизантка на Виет Конг, разбира се — бе съблечена чисто гола и завързана за дъска по гръб. Харис уви около лицето й кърпа, която бавно започна да мокри с вода. И след като кърпата подгизна, жената бе принудена да вдъхва вода, за да диша. Дробовете и стомахът й скоро се подуха от вода. След това Харис я удряше по гърдите, за да изкара водата. Жената говореше, но не им казваше нищо ново. Затова я завлякоха до едно дърво, отрупано със сладки плодове, по което винаги пъплеха едри жълти мравки. Вързаха жената за дървото, запалиха си по една цигара с марихуана и гледаха как тялото й бавно подпухва, докато накрая не можеше да се познае какво е. Когато се наду толкова, че всеки момент щеше да се пръсне, те я „свързаха“ посредством жица с полевия телефон и я убиха с ток. Старки винаги казваше, че това е най-творческото убийство, което е виждал.
— А тая виетконгска кучка напълно си го заслужаваше — заяви той накрая както винаги.