Двама души тежковъоръжена охрана ме съпроводиха до отделението на смъртниците. Докато вървяхме по иначе празния и ярко осветен коридор, слухът ми не долови нищо от обичайния хаотичен шум, присъстващ във всеки затвор, но мислите ми и без това блуждаеха из други места.
Бях пристигнал в Колорадо около обед. На домашния фронт нямаше нищо ново и се надявах тази вечер да си бъда у дома във Вашингтон. Обаче Нана не пропускаше нито една възможност. Преди да тръгна за насам, тя ме накара да седна и ми разказа една от нейните истории. Наричаше я Историята на хилядата топчета.
— Чух я по радиото, Алекс. Това е истински случай и ти я казвам така, както съм я чула аз. Имало един човек, който живеел в Южна Калифорния, някъде около Сан Диего май беше. Имал си семейство. Хубаво семейство, и работел упорито, много упорито, даже и през почивните дни. Да ти звучи познато?
— Това важи за много хора — отвърнах аз. — И за мъже, и за жени. Карай нататък, Нана. Разкажи ми за този трудолюбив човек, с изключително семейство, който живеел близо до Сан Диего. Какво станало с него?
— Ами какво. Този човек имал дядо, който боготворял както него, така и семейството му. Той забелязал, че внукът му работи твърде много, и именно той му разказал за топчетата. Казал му, че човек живее средно по седемдесет и пет години. Това означавало три хиляди и деветстотин съботи — да си играе, когато е малък, и да ги прекарва със семейството си, като порасне и помъдрее.
— Разбирам — обадих се аз. — Или да си играе, като порасне. Или пък да изнася лекции на всеки, който е готов да го слуша.
— Шшт, Алекс. Слушай сега. И така дядото пресметнал, че на внука му, който бил на четиридесет и три години, му остават още хиляда шестстотин и шейсет съботи. Статистически, така да се каже. Той донесъл два големи буркана и ги напълнил с прекрасни стъклени топчета, тип котешко око. Дал ги на внука си. И му казал, че всяка събота трябва да изважда по едно топче от буркана. Само по едно и само като знак, че му остават още толкова много съботи, които са безценни. Помисли за това, Алекс. Ако имаш време.
И ето че сега бях в затвор с пределно усилена охрана. И то в събота. Но не мислех, че пропилявам деня, напротив, ни най-малко. Но тъй или иначе, си спомних за приказката на Нана.
Това бе моят последен случай. Трябваше да бъде. Това бе краят на пътя за детектив Алекс Крос.
Докато крачех към килията на Тран Ван Лу, съсредоточих мислите си върху случая. Той би могъл да направи така, че идването ми дотук да си струва едното топче.
Или поне така се надявах.
72.
Тран Ван Лу беше на петдесет и четири години и ми каза, че говори отлично виетнамски, френски и английски. Английският му наистина бе отличен и на мен ми се стори, че той прилича повече на преподавател в колеж, отколкото на осъден на смърт затворник, убил девет души. Лу носеше очила със златни рамки и имаше дълга посивяла брадичка. Беше философски настроен, и то явно към всичко. Но дали той беше Пехотинеца?
— По принцип аз съм будист — каза ми той, седнал в килията си два на два. По-голямата част от пространството бе запълнена от легло, табуретка и завинтена за стената масичка за писане. Мебелите бяха вбити в бетона така, че да не могат да бъдат разглобявани или местени от затворниците. — Ще ви разкажа малко история. По-точно казано, предистория.
— Това е добро начало — кимнах аз.
— Родното ми място е село Сон Трак, в провинция Куанг Бин, малко по на север от демилитаризираната зона. Това е една от най-бедните провинции в страната, но те всички са относително бедни. На пет години започнах да работя на нашето оризище. Всички винаги бяхме гладни, макар че отглеждахме храна. На ден ядяхме истински само веднъж, обикновено тропически плодове. Оризът се предаваше на нашия земевладелец. Под лоялност разбирахме вярност към семейството, включително и към предците, към парчето земя и към селото. Национализмът бе несъществуващо понятие, западно понятие, внесено от Хо Ши Мин… През 1963 година семейството ми се премести на юг и аз постъпих в армията. Другата алтернатива бе глад, а освен това бях възпитан в омраза към комунистите. Оказах се отличен разузнавач и бях препоръчан за училището на виетнамските спомагателни военни сили, управлявано от американските специални сили. Това бе моята първа среща с американците. Отначало ги харесах.