— И какво промени това ваше становище към тях? — попитах аз.
— Много неща. Най-напред забелязах, че повечето американци гледат на мен и на сънародниците ми отвисоко. Въпреки непрекъснатите обещания бях оставен в Сайгон. Станах лодкар… През седемдесет и девета най-сетне успях да стигна до Америка. И по-точно до Ориндж Каунти в Калифорния, където има голяма виетнамска общност. Единственият начин да оцелеем бе да съживим структурата семейство — село, както правехме у дома. Направих това с една банда — „Призрачните сенки“. Най-напред започнахме в Калифорния, и то доста успешно, но после се преместихме в района на Ню Йорк. Казват, че съм убил членове на конкурентна банда.
— Вярно ли е? — прекъснах го аз.
— О, разбира се. Но това беше оправдано. Намирахме се в състояние на война.
Той спря да говори и втренчи поглед в мен.
— И ето че попаднахте в затвора. Получихте ли дата за екзекуцията?
— Не. Което ми изглежда твърде комично. Вашата страна се страхува да екзекутира осъдени убийци.
— Комично? Поради нещата, които сте виждали във Виетнам?
— Разбира се. Аз нямам друга база за сравнение.
— Злодейства, извършени в името на имитация на военни действия.
— Намирахме се в състояние на война, детектив.
— Познавахте ли някои от следните хора във Виетнам: Елис Купър, Рийс Тейт, Джеймс Итра, Робърт Бенет, Лорънс Хюстън.
Лу сви рамене.
— Беше много отдавна. Повече от трийсет години. А толкова много американски презимена трябваше да запомня.
— Полковник Оуен Хандлър?
— Не го познавам. — Лу се усмихна за първи път. — Ако искате вярвайте, детектив Крос, но разузнавачите обикновено не се виждаха с командващия офицер.
— Но с полковник Хандлър сте се срещали. Той ви помнеше до деня, в който го убиха. Можете ли да ми помогнете да спра убийствата? Знаете какво е станало там, нали? Защо се съгласихте да ме видите?
Той отново вдигна рамене с безразличие.
— Съгласих се да ви видя, защото… мой добър приятел ме помоли да го направя. Приятелят ми се казва Кайл Крейг.
73.
На мястото в гърдите, където трябваше да се намира сърцето ми, усетих студен камък. Не можеше всичко това да води към Кайл Крейг. Бях го набутал тук, във Флорънс, за всички убийства, които бе извършил, и ето че по някакъв начин той се бе добрал до мен и ме бе принудил да му дойда на свиждане.
— Здрасти, Алекс — каза Кайл, като ме видя. — Мислех, че си ме забравил.
Намирахме се в малка стаичка за свиждане близо до килията му. Главата ми се пръскаше от мисли относно „съвпадението“. Той не можеше да е нагласил всичко това. Дори и той не може да го направи.
Кайл се бе променил физически дотолкова, че приличаше на един от по-големите си братя или може би пък на баща си. Когато го преследвах, бях се запознал с всички негови роднини. Винаги си беше слаб и изпит, но в затвора бе отслабнал поне с десет килограма. Главата му бе бръсната и от едната й страна бе татуиран полудракон, полузмия. Сега наистина приличаше на убиец.
— Сядай, Алекс. Липсваше ми повече, отколкото си мислех. Седни, моля те. Да поговорим малко. Да вляза в час с нещата.
— Ще постоя прав, благодаря. Не съм дошъл тук да разтягаме клюките, Кайл. Какво знаеш за тези убийства?
— Те всички са разкрити от полицията или от военните, Алекс. Виновните са осъдени и някои от тях вече са екзекутирани. Точно както и мен ще екзекутират след известно време. Защо си губиш времето с тях? Аз съм сто пъти по-интересен. Трябва мен да изучаваш.
Това изявление бе изречено без предвзет патос и с тих глас, но мина през мен като ток. Да не би Кайл да е липсващата връзка? Не можеше да бъде зад тези убийства. Те са започнали далеч, преди да го арестуват. Но това имаше ли значение?
— Значи нямаш нищо, с което да ми помогнеш, така ли? Тогава си тръгвам. Приятен живот ти желая.
Кайл вдигна ръка.
— Бих искал да помогна, Алекс. Честно. Като едно време. Липсва ми. Преследването. А какво, ако мога да помогна? — попита той.
— Ако можеш, тогава го направи, Кайл. Сега. По-нататък ние ще се оправяме.
Кайл се облегна на стола си и се усмихна. Или може би ми се надсмиваше.