Измъкнах още една студена бира от хладилника и тръгнах към горния стаж. Продължавах да си мисля за Джамила. Все приятни мисли. Нищо друго, освен сини, безоблачни небеса…
Отворих вратата на стаята си и застанах като закован на прага. Постоях малко така, без да помръдна, после поклатих глава нагоре-надолу.
На леглото ми стърчаха два стъклени буркана. Много хубави. Дори може би антики.
И двата бяха пълни с нещо, което адски приличаше на около хиляда и двеста стъклени топчета от типа „Котешко око“.
Приближих се до леглото. После извадих едно.
Претърколих го между пръстите си и трябва да призная, усетих го като нещо безценно.
Съботите, които ми оставаха.
Как имах намерение да ги прекарам?
Ето това вероятно беше най-голямата мистерия.
78.
През следващите няколко дни имах чувството, че ме следяха из цял Вашингтон. Че ме наблюдават. Но не можах да посоча нищо конкретно. Или бяха много добри, или аз вече почвах да откачам.
В понеделник бях отново на работа. Цялата седмица работех в участъка. Освен това гледах да прекарвам повече време с децата през свободните часове, преди да се кача на тавана и да поработя и у дома. Един полковник от Пентагона на име Даниъл Бодроу също ми помогна малко. Той ми изпрати няколко военни доклада от войната във Виетнам. Цели купища бумаги, които май оттогава не бяха изобщо пипвани. Освен това ми предложи да се обадя и във виетнамското посолство. Те също имали доклади.
Седнах една вечер вкъщи и започнах да се ровя из старите документи, докато накрая започнах да заспивам над тях, а и главата започна да ме боли. Търсих нещо, което да свърже Елис Купър, Рийс Тейт, Лорънс Хюстън, Джеймс Итра, Робърт Бенет и дори Тран Ван Лу със серията убийства.
Не намерих никаква връзка, абсолютно нищо, което да ме обнадежди.
Те изобщо не бяха служили по едно и също време в Азия.
Късно същата нощ получих още един имейл от Пехотинеца. Господи боже! Явно той не беше Оуен Хандлър. Тогава кой изпраща тия имейли? Кайл Крейг? Да не е почнал пак да си играе с мен? Как би могъл да получи достъп до интернет в толкова строго охраняван затвор?
Но така или иначе някой ги изпращаше, а на мен това никак не ми харесваше. Освен това не вярвах и на информацията, която ми даваше. Този да не иска и мен да натопи?
Детектив Крос,
Малко съм разочарован от напредъка ви. Поехте в правилната посока, а след това изведнъж се отклонихте. Обърнете поглед назад, там, където вече сте били. Всички отговори са в миналото. Накрая нали винаги така излиза?
Съобщението бе подписано Пехотинеца.
Но в долния край на съобщението имаше още нещо. Една много обезпокоителна иконка — сламена кукла. Точно като ония, които бяхме намерили.
В сряда след работа се отбих във виетнамското посолство на Двадесета улица в Нортуест. От ФБР се бяха обадили, че ще ги посетя. Пристигнах малко преди шест часа и се качих на четвъртия етаж. Там ме посрещна една преводачка на име Ти Нгуен. На бюрото й бяха струпани четири големи кашона със стари доклади, запазени от правителството на родината й.
Седнах в малкия й кабинет и Ти Нгуен започна да ми чете пасажи от документите. Никак не й се вършеше тази работа, личеше си. Предполагам, че й бяха заповядали да работи до късно. Зад нея над главата й се мъдреше надписът „Посолство на Социалистическа Република Виетнам“ и един портрет на Хо Ши Мин.
— Тук няма нищо, детектив. Нищо ново — мърмореше тя, докато се ровеше в прашните папки, които бяха на повече от трийсет години.
Учтиво я молех да продължи. Тя въздишаше тежко, наместваше очилата на носа си и неохотно се залавяше за следващата папка. Нацупената й физиономия не слезе от лицето й с часове. Намирах я за невероятно неприятна личност.
Някъде около девет часа тя вдигна изненадан поглед.
— Тук има нещо — каза тя. — Може би търсите точно това.
— Я ми прочетете. Но без редакция. Точно каквото е написано.
— Точно това правя през цялото време, детектив. Според този документ тук е имало несанкционирани нападения над малки села в долината Ан Лао. Изглежда, са били убити цивилни граждани. И това е ставало пет-шест пъти. Някой би трябвало да знае за това. Може би дори вашето командване е знаело.