— А кога трябва да отиде на тази процедура? — попитах.
— Това ще реши тя. Не бих желала обаче да чакам повече от две седмици. Прозвуча ми доста упорита, като й споменах за оставане в болницата. Каза, че имала много работа.
— Ще говоря с нея. Да видя дали ще помогне. А дотогава какво да правим?
— Ако щеш вярвай, но да взема само бебешки аспирин. По една таблетка от осемдесет и един милиграма на ден. Трябва да намали също така кофеина — чая и кафето. Освен това да избягва стресови ситуации. Желая ти късмет с последното.
— И това ли е всичко? — попитах.
— Засега да. Моля те, внимавай със стреса. Ще продължавам да я наблюдавам, ако тя иска, разбира се.
— Знам, че иска.
Кайла Коулс се разсмя.
— Добре. Умна жена е тя, нали? Ще гледаме да я докараме до стотака.
Засмях се.
— Дано аз да доживея до стотния й рожден ден. И така, никакви специални мерки преди процедурата, така ли?
— Никакви. Просто гледай да не се вълнува много.
— Ще се постарая — отвърнах.
— Постарай се и гледай да не те застрелят — каза Кайла Коулс и затвори.
89.
Нямаше начин някой да ме застреля, като си стоях вкъщи — или поне така си мислех. Два дни след разговора ми с доктор Кайла Коулс слязох долу да направя закуска за децата. Нана си седеше на обичайното място на масата с димяща чаша пред себе си.
— Аха-аха — поклатих аз пръст към нея.
— Безкофеиново е — отвърна тя. — Не се заяждай с мен, Алекс.
— Няма. Дори няма да кажа, че нещо много си докачлива тази сутрин. Добре ли спа?
— Никой на моята възраст не спи добре. Определихме дата за катетралната аблация. След една седмица. Щастлив ли си сега?
— Много — отвърнах и я прегърнах.
Нана отвърна на прегръдката ми по подобаващ начин. Доктор Кайла беше права — бе доста силна за нейната възраст.
По-късно същата сутрин проведох един доста дълъг разговор с директора на ФБР Бърнс. Той ме информира, че неговите хора се опитвали да проследят имейлите от Пехотинеца, но до този момент нямали късмет. Попита ме дали съм обмислил сериозно предложението му да започна работа в Бюрото. Очаквах този въпрос.
— Да, помислих малко по въпроса. Животът ми изведнъж стана малко по-сложен. Една от тези сложности е да завърша този случай с армията.
— Помагат ли, или пречат? Военните, искам да кажа — попита Бърнс.
— По малко и от двете. Видях се с някои добри хора. В армията е като навсякъде обаче. Искат сами да си разрешават проблемите. В този случай има замесено нещо адски гадно. Те го знаят, но и аз го знам. Усещам го с тялото си. Ще има още убийства. Ето от това се страхувам.
— Ако мога да помогна — каза Бърнс. — Не се чувствай обвързан, Алекс. Това е голям случай. И много важен, мисля.
— Благодаря.
Затворих и отидох да потърся Нана. Тя се мотаеше из кухнята, както обикновено. Нейната кухня. Нейната къща.
— Имам нужда от почивка. Ти също — казах й аз. — Къде искаш да отидеш след процедурата?
— В Париж — отвърна Нана веднага, без да й мигне окото. — А след това може би Рим. Венеция, разбира се. Флоренция ще е върхът. После ще се приберем у дома през Лондон. Ще спрем там за малко да видим какво прави кралицата. Какво ще кажеш? Множко ли ти се вижда? А ти какво? Да не беше планирал пътуване с влака до Балтимор?
Тя се засмя на собствената си шега. Забавна жена, винаги си е била такава.
— Имам някой и друг спестен долар — отвърнах аз.
— Аз също — сподели тя. — Бели нари за черни дни. Ами Джамила? Ами работата ти?
— Ако Джамила може да си вземе малко отпуск, това ще бъде супер. Обаче тя си обича работата.
— Колко познато ми прозвуча, а? Как ти е колекцията топчета? Може би трябва да купиш още два буркана и за нея.
Засмях се. После се приближих към нея и отново я прегърнах. Напоследък нещо не можех да се сдържам да не го правя.
— Обичам те, старо — казах. — Не ти го казвам достатъчно, а и когато го казвам, не влагам любовта, която чувствам.
— Радвам се да го чуя — отвърна тя. — Понякога си толкова сладък. Аз също те обичам и винаги го казвам с любовта, която чувствам.