Уютно местенце, наистина. Но за какво? За провеждане на някакви срещи? Кой беше вътре?
Къщичката бе построена до малко езерце, което се пълнеше от водите на река Джакс или поне така бе отбелязано. Обширната поляна около къщичката бе обрамчена от гъста зелена завеса широколистни дървета. Стволовете на някои от тях достигаха дебелина два метра.
Синият събърбън бе спрян пред къщичката, но до него имаше още една кола — сребрист мерцедес комби. Номерата му бяха от Северна Каролина.
— Имат си компания — прошепна Сампсън. — Кой, по дяволите, е с тях… Май налучкахме малък пробив.
Вратата на къщичката се отвори и полковник Томас Старки излезе навън. Бе облечен в зелена тениска и торбести камуфлажи. Веднага зад него се показа Марк Шърман, окръжният прокурор на окръг Къмбърланд. Божичко!
Това беше прокурорът, който бе съдил и осъдил Елис Купър за три убийства, които той не бе извършил.
92.
— Какво, по дяволите, става? Знаеш ли кой е този? — попита Сампсън.
Бързо загряваше.
— Помня го. Както казваш, май налучкахме някакъв пробив. Но защо Марк Шърман е тук?
Двамата със Сампсън бяхме клекнали зад два вековни бряста на около стотина метра от хижата. Гората наоколо бе потънала в призрачна тишина и навяваше чувството, че сме се върнали назад във вековете. Корените около големите дървета бяха обрасли с папрат. Докато идвахме насам, краката ни бяха порядъчно издрани от тръни и ластуните на къпините.
— Затънахме яко някъде из Кенесоу, Джорджия, и на това отгоре бихме сума ти път, за да се насадим така. И сега какво? — попита Джон.
— Сега ще чакаме. И ще слушаме — отвърнах аз.
Бръкнах в платнената чанта и извадих черна кутия, прикрепена към нещо, прилично на сребърен жезъл. Апаратът представляваше микрофон за далечно действие, за който трябваше да благодаря на новите ми приятелчета от Бюрото.
Сампсън кимна, като разбра какво е.
— Май адски им трябваш на тия от ФБР, а?
— Така е. Това е последна дума на техниката. Но трябва да се приближим още малко.
Двамата се запромъквахме към хижата, пълзейки между огромните дървета. Освен микрофона за далечно действие Сампсън и аз носехме пушки и 9 милиметрови глокове.
— Вземи това нещо — казах аз. — В случай че очилата за нощно виждане не ти харесат.
Подадох му джобния далекоглед, който работеше еднакво добре и през деня, и през нощта. Изтеглен докрай, той не бе по-дълъг от петнайсет сантиметра. Поредната безценна заемка от ФБР.
— Хрумна ми — забеляза Сампсън, — че тия момчета сигурно са си скрили някоя и друга военна играчка вътре.
— Това си мислех и аз. И с този аргумент излязох и на Бърнс. Както и с факта, че ме нападнаха у дома. Бърнс има три деца. Така че прояви съчувствие.
Сампсън ми хвърли кос поглед.
— Нали преди малко каза, че не знаеш дали са били те — прошепна той.
— И наистина не знам. Не съм сигурен. Но нали все нещо трябваше да кажа на Бърнс. Не знам също така дали не са били те.
Сампсън се ухили и поклати глава.
— Ще вземат да те уволнят, още преди да са те взели на работа.
Прилепен плътно към земята, аз насочих единия край на микрофона към къщичката. Бяхме вече някъде на около петдесет метра. Завъртях микрофона насам-натам, докато хванах гласовете така, сякаш бях на два метра от тях.
Разпознах гласа на Старки.
— Мислех си малко да погуляем, прокуроре. Утре ще излезем малко на лов за елени. Искаш ли и ти да дойдеш?
— Трябва довечера да се върна — отговори Марк Шърман. — Опасявам се, че за мен лов няма да има.
Кратка тишина, после изведнъж всички избухнаха в смях.
Браунли Харис пръв се обади:
— Всичко с наред, Шърман. Взимай си кървавите пари и бягай. Знаеш ли го този? Дяволът се среща със своя адвокат.
— Знам го — отвърна Шърман.
— Смешно е, Марк. Слушай. Дяволът е хлъзгав като лайно, знаеш. Искам да кажа, знаеш много добре, нали, прокуроре? Дяволът казва: „Правя те старши съдружник веднага. Днес“. А младото адвокатче пита: „Какво трябва да направя?“ А дяволът отвръща: „Дай ми безсмъртната си душа“. Пауза. „А също така безсмъртните души на всеки човек от семейството ти“. Младият адвокат седи, мисли и гледа дявола някак си подозрително. После пита: „Къде е уловката?“.