Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки
(книга 4 от "Джипси Брадърс")
„Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем; когато ни отровите, не умираме ли? Е, като е тъй, когато ни обиждате, не трябва ли да мъстим?“
Пролог
Бях изплашена.
Ето, казах го.
Ужасена, неспокойна, напрегната, в очакване на лъжите и миналото ми да се стоварят върху мен.
Кое ме ужасяваше най-много? Не беше фактът, че Дорнан ме притежаваше, или че Джейс ме мразеше. Не беше дори смъртта.
Не, не се страхувах от смъртта. Вече бях твърде близо до нея, за да я познавам добре. Самата смърт не беше това, което ме плашеше.
Ужасявах се, че никога повече нямаше да се почувствам жива.
Преди се бях молила, въпреки че не съм религиозна. Бях лежала до Елиът на тревата в задния двор в Небраска и се бях вглеждала в хилядите ярки звезди, които преди не бях виждала от мъглата в Ел Ей. Беше красиво и ужасяващо.
Бях си пожелавала на същите тези звезди някой ден да съм свободна. Да се почувствам отново жива. А най-ужасяващото бе, че изпитвах всичко това в ръцете на Дорнан, докато изживявах мъката му и попивах сълзите му с устни.
Беше толкова ужасяващо, че даже не можех да говоря за него. И все пак това бе страхът ми.
Че щом Дорнан най-накрая умреше, нямаше да се почувствам по-различно.
Че все още щях да бъда призрачното момиче, което бе мъртво отвътре.
Понякога страхът беше твърде голям, за да се преодолее.
Първа глава
— Джулиет. Джулиет.
Устата на Джейс се притисна в моята, заглушавайки тихите ми ридания и стонове. Целувайки ме сякаш искаше да ме погълне.
Начинът, по който повтаряше името ми… истинското ми име…
Част от мен искаше да му се отдаде напълно, да се разтопи в ръцете му и да остане там завинаги, но другата част от мен, която крещеше в главата ми, искаше да знае как беше разбрал? Как, по дяволите, бе открил коя бях всъщност?
Образът на Дорнан се появи в съзнанието ми и аз потръпнах моментално. Беше в кома, затова за момента бях в безопасност. Но трябваше да разбера как Джейс бе открил тайната ми и дали някой друг в клуба също знаеше.
Трябваше да знам дали ще се наложи да се махна, преди някой друг да ме е накарал да изчезна… завинаги.
Грубите пръсти на Джейс се плъзнаха по ключицата ми, докато устните му продължаваха да се притискат в моите, жадни и нежни. Плачех, и той плачеше, и сякаш всичките ми мечти и кошмари се бяха сбъднали в един объркан, красив момент.
Бях въодушевена. Бях опустошена. Но най-вече бях изплашена.
С треперещи ръце успях да го избутам назад, така че да се гледаме очи в очи. Все още плачех, а неговите очи също бяха навлажнени. Седях на бетона, а краката ми бяха изпънати напред пред мен. Джейс приклекна и ме възседна.
И тогава я видях — първата искра гняв да проблясва на лицето му. Видях я как се слива с облекчението му сигурно още преди той да беше разбрал, че е там. Устата му потръпна, устните му бяха все още влажни от моите, а усмивката му изчезна бавно, докато продължавахме да се взираме един в друг.
Знаех, че ще се появи. Бях я очаквала, но да я видя на лицето му в действителност ме правеше изключително тъжна.
Той се изправи и протегна ръка към мен. Поех я, а краката ми запулсираха от болка, когато ме издърпа нагоре. Виеше ми се свят, а ушите ми бучаха от експлозията в къщата на дядо му. Отстъпих назад, пуснах ръката му и се облегнах на багажника на колата му.
— Защо не ми каза? — изръмжа през стиснати зъби.
Откъснах поглед от него и се загледах към улицата отвъд разпадащите се стени на паркинга на болницата.
— Джулс? — сопна се той.
Погледнах го отново и присвих рамене.
— Защото щеше да ме накараш да спра. А аз не мога да спра, докато не приключа.
— Можеш да умреш — каза и стисна ръцете си в юмруци. — И двамата можем. По дяволите, вече мислех, че си мъртва. А ти си тук и предизвикваш съдбата за втори път?
Стисна упорито челюст.
— Твърде е късно да мислиш за подобни неща.
Той пристъпи напред, а пръстите му се увиха около китката ми.
— Трябва да тръгваме — изрече. — Трябва да се махнем оттук, преди някой от клуба да е разбрал какво, по дяволите, си направила.
Дръпна ме за ръката, но аз не помръднах и тогава нещата започнаха да стават наистина страшни.
— Не — заявих.
— Какво?
— Искам да го видя — казах, отблъсквайки ръката му.
Той изрева от раздразнение и превзе личното ми пространство изцяло, когато се притисна към мен и отново ме прикова към колата. Не би трябвало да се уплаша, защото очаквах точно това. Заслужавах точно това — гневът му, яростта му — затова не трябваше да се плаша, но по някаква необяснима причина се страхувах.