Макар да се надявах, че няма да се стигне до там. Защото ако на входната врата стояха Джипси Брадърс, шест куршума нямаше да ми стигнат доникъде.
Промъкнах се обратно на терасата, както ми беше наредено, ослушвайки се за Джейс. Беше трудно — слухът ми все още беше ужасен, бученето все още неспирно и пронизително. Притворих плъзгащата врата на терасата и останах сама, като изключим оръжието в ръцете ми и масата зад гърба ми. Погледнах притеснено към ръба на терасата. Стигаше ми до пъпа, но можех да се обзаложа, че ако някой ме застреляше право в главата, щях да полетя директно към асфалта долу. Мисълта не беше успокояваща. Предпочетох да приклекна.
Бях се заслушала за някакъв звук откъм вратата толкова съсредоточено… толкова, че не разбрах как някой се спусна зад мен, буквално отгоре.
Забелязах някакъв мъж, облечен изцяло в черно и с черна маска върху главата, да се приземява точно до мен на терасата. Какво, по дяволите? Пресегна се за оръжието в ръцете ми, а аз се паникьосах и изпищях, докато се прицелвах.
— Не стреляй! — просъска с глас, който бих познала навсякъде. Сниших оръжието, докато той сваляше маската, разкривайки разрошената си коса и блесналите си от вълнение и притеснение очи.
— По дяволите, за малко да те застрелям! — извиках шепнешком на Елиът, като размахах ръце насреща му, сгълчавайки го сякаш беше дете. Загледах се по-отблизо и видях, че беше закачен за дебело черно въже, което висеше от горния апартамент.
— Скочил си тук с бънджи? — попитах впечатлена.
Той се откачи от въжето и тръгна напред.
— Добре ли си? Нарани ли те?
Отне ми момент да помисля.
— Кой? — попитах глупаво. — Дорнан?
— Джейс — просъска той и погледна към вратата. Беше отчасти затъмнена от коридора и се зачудих дали Джейс ни чуваше в момента.
— Не — отвърнах категорично и поклатих глава. — Разгада всичко, Ел. Знае коя съм.
— Не си го убила — каза Елиът, като погледна към осветената част на входната врата и после отново към мен.
Поклатих глава.
— Никога не съм имала такова намерение.
Изглеждаше отвратен.
— Ще те довърши, знаеш това, нали?
Присвих рамене.
— Той не е като тях, Елиът. — Докато говорех, изведнъж ме връхлетя една мисъл: — Как разбра, че съм тук?
Той не отговори, но изражението му беше красноречиво. Стомахът ми се присви, когато нова вълна на съмнение заля съзнанието ми.
— Телефонът… — прошепнах заговорнически. — Следил си ме.
Той не каза нищо, но истината беше изписана на лицето му. Следял ме е. Не знаех дали това ме караше да се чувствам ядосана или облекчена.
В апартамента премина тъмна сянка и входната врата се затръшна.
Елиът реагира веднага, като нахлузи маската си отново и извади един голям пистолет от колана си. Хвана ме за лакътя и, отваряйки плъзгащата се врата възможно най-тихо, ме задърпа след него. Влезе в апартамента безшумно, ботушите му не издаваха и звук върху теракота, докато ме придържаше зад себе си с една ръка, а с другата държеше оръжието си пред него, сякаш цял живот бе тренирал за това.
Джейс сигурно беше във всекидневната и отчаяно се надявах, че няма да е в компанията на някой Джипси Брадър. И без това щеше да ми е трудно да му дам обяснение за Елиът. Входната врата беше затворена, но отвъд ъгъла можех да видя, че прозореца във всекидневната беше широко отворен, карайки завесите да се надигат в стаята като полудели, танцуващи призраци.
И тогава Джейс се появи пред нас с протегнато напред оръжие. Вероятно беше много глупаво от моя страна, но водена от импулса, скочих между двамата като някакъв вид човешки щит или посредник.
— Не стреляйте! — извиках и на двамата, заставайки пред Елиът, който сега приличаше повече на Батман.
Джейс изглеждаше бесен.
— Отдръпни се, Джулс — каза през стиснати зъби.