Най-вероятно не.
Клекнах пред него и поставих ръка върху свитото му коляно.
— И все пак трябва да ми кажеш.
Той ми се усмихна с изражение, което никога повече не исках да виждам на лицето му. Караше го да прилича на баща си — сравнение, за което никога, никога не исках да ми се напомня. Но не можеше да промени факта кой беше баща му, както аз не можех да променя моя. Родени в предателство, израснали сред долен и заразен мрак, душите ни бяха единствени по рода си.
Може и да беше живял в блажено неведение първите седемнадесет години от живота си далеч от Джипси Брадърс, но съм сигурна, че си беше наваксал.
— Мисля си за теб и баща ми — каза и сърцето ми се сви. — Мисля си за всичките пъти, в които си била — мъчеше се да изрече следващата част — с него, и ми се иска да ви убия и двамата.
Той повдигна свободната си ръка и я постави върху бузата ми. Не смеех да помръдна, застинала на място, докато ръката му се пускаше нежно надолу, за да спре на врата ми. Не ме стисна, просто я задържа там с не толкова коварен жест.
— Нека позная — казах, а кръвта забуча в ушите ми, когато гневът ми се смеси със срама, който вече беше обзел тялото ми. Гняв, че бяхме поставени в тази ситуация от скапаните си семейства и клуба, който ни контролираше. — Искаш да ме удушиш? Давай. Може да се каже, че го заслужавам. Само ми обещай, че ще го убиеш веднага щом приключиш с мен.
Той махна ръката си от гърлото ми, а кожата ми изгаряше, жадувайки отново за допира му. Което беше адски сбъркано. И все пак предпочитах заплашителната ръка на Джейс върху гърлото си, вместо жестоката собственическа похотлива хватка от баща му.
Дорнан. „Защо просто не умреш, шибаняко?“
— Никога няма да приключа с теб — промърмори Джейс, като отпи глътка от водката и се намръщи, защото със сигурност изгаряше гърлото му. — Дори когато беше мъртва, не бях приключил с теб. Преследва ме в продължение на шест шибани години. Все още не съм сигурен дали наистина си тук.
Протегнах ръка и докоснах тъмните кръгове под раненото му око.
— Кога спа последно? — попитах, повтаряйки въпроса, който ми беше задал преди няколко дни. — Той присви рамене. — Поне стани от пода и ела да седнеш на дивана. Изчистих стъклата.
Изправих се и му подадох ръка, която той пое и стана на крака. Задържа бутилката с водка, но побърза да пусне ръката ми, връщайки се обратно в малката си вселена. Намръщих се и захапах устна.
— Искаш ли да си тръгна? — попитах. В гласа ми нямаше злоба, нито болка. Ако се нуждаеше от пространство, щях да му го дам с удоволствие. Имаше хиляди долнопробни хотели в Лос Анжелис, където можех да се скрия и да чакам, докато Дорнан се събуди или умре.
Господи, толкова много ми се искаше да умре.
Джейс поклати глава.
— Не. Остани. — Не ме погледна, но думите му бяха достатъчно категорични, за да знам, че беше искрен. Можех да му простя задето не беше в състояние да се справи с всички простотии, които бях забъркала за толкова кратко време.
Зачаках в коридора, докато той обикаляше наоколо и затваряше автоматично прозорци. На стената, точно до входната врата, набра някакъв код на малката клавиатурка и червената лампичка светна. Спомних си за защитната система, когато бях идвала тук преди.
Спомнях си много неща отпреди.
Спомени за отдавна отминали дни, за невинната първа любов се увиха около съзнанието ми като пипала, прошепващи нежно, наранявайки ме. Част от мен искаше да се изгуби в тях поне за малко, но когато Джейс затвори последния прозорец с трясък и закрачи към хола, се върнах обратно в настоящето.
Последвах го предпазливо, несигурна дали присъствието ми беше желано. Пристъпвах странно от крак на крак, когато Джейс се отпусна в края на дивана. Кръстоса крака и се загледа окаяно в бутилката водка. От джоба му се дочу вибриращ звук, извади телефона си и затвори едно око, за да прочете.
Лицето му посърна.
— Какво? — попитах тихо.
Той хвърли телефона до него на дивана.
— Някой е открил Джими.
Джими. Разбира се. От всичката тази суматоха почти бях забравила мъртвия мъж, чиято кръв ме беше покривала от глава до пети само преди няколко часа.
— Мъртъв?
Изгледа ме така, сякаш съм глупачка.
— Да. Мъртъв. По принцип това се случва, когато ти пръснат мозъка.
За малко да отвърна „По принцип това се случва и когато ти взривят мотора“, но се сдържах. Нямаше да е много разумно в момента.
Замислих се за Джими и взех да се притеснявам. Отначало не бях сигурна защо, но изведнъж осъзнах, че беше заради непринудения, инстинктивен начин, по който Джейс притисна оръжието си в слепоочието на Джими и натисна спусъка. Без колебание.