— Защо поиска оръжието на Джими? — попитах внезапно. Не беше въпросът, който всъщност исках да задам, но и този ме беше човъркал. Защо беше нужна всичката тази показност с оръжията и защо на Джими му беше предложено място на първия ред за изнасилването и убийството на Джулиет? Защо Джейс просто не използва своето оръжие? Вероятността оръжието му — или това на Дорнан — да са регистрирани беше нулева. Бяха байкъри, не членове на Национална асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Сега, когато мозъкът ми функционираше правилно, всички тези въпроси прогаряха дупка в главата ми, но тези, които нараняваха най-много, бяха незададените въпроси.
Защо изчака шест години и никога не направи едно проклето нещо, за да нараниш баща си?
Защо не го уби?
Защо тялото ти е покрито с татуси на Джипси Брадърс? С фамилни кръпки и отличителните знаци на клуба?
Защо въобще си тук?
Можех да убия човек и да го гледам как умира, но не можех да задам тези въпроси. Не и сега. Страхувах се твърде много от отговорите. Затова се придържах към безопасните въпроси.
„Защо поиска оръжието на Джими?“
Джейс ме погледна за момент, преди да отговори.
— Оръжието на Дорнан се е повредило, когато моторът му е избухнал. Съмнявах се, че ще може да изстреля куршум. Представи си да се бях опитал да застрелям Джими с оръжие, което не работи.
Стомахът ми се сви. „Да, представи си само.“
— Представи си какво щяха да направят на двама ни.
— Умен си — казах, чувствайки се глупава, че тази мисъл не ме беше осенила на паркинга. Бях небрежна, и ако не беше остроумието на Джейс и превъзходното му актьорско майсторство, сигурно и двамата щяхме да сме мъртви.
Аз със сигурност щях да съм мъртва.
— Аз съм мъж на детайлите — отвърна Джейс, като отпусна глава назад и затвори очи за момент. Поех си дълбоко въздух и седнах от другата страна на дивана, неспокойна от мислите ми.
„Защо въобще е тук?“ Думите на Елиът ме преследваха като удар в стомаха. Бях го отпъдила. Бях ужасен човек. „Той е син на Дорнан. Носи кръвта му във вените си.“
Надникнах към Джейс и неспокойството ми изчезна от приглушения смях, когато го видях заспал на дивана с една ръка, все още стискаща бутилката.
Не можех да му се сърдя сега. Беше прелестен, докато спеше. Избутах настрани смущаващите въпроси. На сутринта още щяха да са в съзнанието ми, за да ги задам.
Изправих се и запристъпих на пръсти към Джейс, внимателно отлепвайки пръстите му от бутилката с водка. Върнах я в хладилника, след което пристъпих тихо към спалнята му. Сграбчих одеялото от леглото и го занесох в хола, покривайки Джейс внимателно с него. Беше заспал дълбоко и за момент просто наблюдавах как линиите на лицето му се бяха отпуснали.
Изглеждаше по-млад, докато спеше.
Приличаше на Джейс, когото бях оставила преди шест години.
Премигнах да прогоня сълзите, които напираха да потекат, и се върнах обратно в спалнята му. Цялото ми тяло беше отпаднало и наранено и прецених, че докато Джейс е в безсъзнание, ще е най-добре и аз да си почина.
Плъзнах се под завивките и притиснах една възглавница към гърдите си. Миришеше на Джейс. Земно като прясна пръст и сандалово дърво с нещо пикантно. Ароматът беше възхитителен. Това беше последното нещо, което си помислих, преди да затворя очи и да заспя.
Седма глава
Болка и тъмнина. Ужас и отчаяние.
Кошмарът ми се беше вкопчил в мен и отказваше да ме пусне. Оставяше белега си като зъби на акула, дори и докато се премятах във влажните чаршафи, опитвайки се да се събудя.
Не беше нищо ново. Веднъж майка ми ми беше казала, че съм имала кошмари като бебе. Че съм викала в съня си с отворени, но празни очи, и че е трябвало да ме държи на светлината и да ме разтърсва, докато се събудя.
Но когато бях по-малка, сънищата ми бяха плавни, невинни, променливи. Може и да изглеждах паникьосана, но винаги се събуждах и бях добре. Какво и да ме обладаваше в сънищата ми, никога не ме преследваше, след като се събудех.
Но вече не.
Нещо напълно смущаващо, нещо, което бях избутала в тъмните недра на съзнанието си, продължаваше да ме притеснява, докато лежах задъхана и увита в чаршафите, а голата ми кожа настръхваше и се покриваше с пот.
Нямах нито един кошмар през всичките пъти, през които бях спала до Дорнан Рос.
Всички тези седмици, месеците, през които бях лежала до него, докато той навлизаше в мен толкова, колкото да ме разбие. И след това начинът, по който ме обгръщаше собственически, за да не мога да мърдам, притисната към леглото, докато лепкавата му течност се стичаше от мен и изстиваше под нас.