— Какво не е наред с теб? — просъска. — Искаш да го видиш?
Забутах гърдите му, но той не помръдна. Ако имах токчета, щях да го настъпя по крака, за да го накарам да се отдръпне, но бях боса и покрита с тънък слой прах и отломки благодарение на бомбите на Елиът, които бях сложила в резервоара на Дорнан.
— Отдръпни се — казах. — Нямаш право да ми казваш какво да правя.
Той просто се усмихна и продължи да ме държи.
— Не си се променила изобщо — отвърна хапливо с пламнали очи. — Все още си също толкова шибано упорита като в деня, в който те срещнах.
Денят, в който те срещнах. Не можех да позволя на съзнанието си да отиде там. Просто не можех.
— Махни се от мен или коляното ми и пенисът ти ще станат много интимни — заплаших, като увих пръсти около китките му и забих нокти достатъчно дълбоко, за да потече кръв.
Той даже не потръпна.
— Не искаш да ме нараниш — каза. — Виждам го на лицето ти, Джулиет. Няма да ме нараниш, за да стигнеш до него.
— Не искам — отвърнах, продължавайки да забивам нокти в плътта му. — Но това не означава, че няма да го направя.
— Джулиет! — прогърмя гласът му. — Престани! Просто влез в проклетата кола и забрави за малкото си отмъщение за две секунди!
Отворих уста, за да кажа „не“, но преди да успея, с крайчеца на окото си забелязах движение. Обърнах глава наляво, където се простираше цяло море от коли до сградата на болницата, и се заборих с порива да извикам.
Там стоеше някакъв мъж и ни наблюдаваше.
Мъж, облечен с кожена жилетка.
Проклет Джипси Брадър.
Джейс отстъпи назад веднага щом го забеляза, а пръстите му стиснаха силно рамото ми. Тайно се надявах, че хватката му целеше да ме предпази, вместо да ме задържи на място.
— Джулиет? — каза презрително мъжът и се приближи. — Дъщерята на Джон Портланд? Глупости. Тази мъртва малка уличница беше блондинка.
Отворих уста още преди да съм си помислила да отрека.
— Нарича се боя за коса, шибаняко.
Устата му се изви в грозна гримаса и той повдигна вежди развеселено.
— О, да. Сега те познах. Малката кучка на Джон. Изглеждаш доста добре за мъртво момиче.
Името на баща ми от неговата уста звучеше като богохулство. В гърлото ми заседна буца, а мислите ми започнаха да препускат, когато стана ясно, че вече нямам контрол над ситуацията.
Знаеше. Щеше да ме убие.
Нямах оръжие. Нямах даже скапани обувки. Ушите ми бучаха от взрива, беше ми студено, бях уморена и гладна, а този шибаняк знаеше истината.
— Джими — обърнах се към измамния приятел на баща ми с такава язвителност, че буквално можех да я видя как се носи помежду ни.
Обувките му хрускаха върху покрития с листа бетон, когато тръгна към нас. Джейс се беше отдръпнал от мен и сега стояхме един до друг. Погледнах скришом към него и останах изненадана, когато го видях да се взира в мен самодоволно.
Това ме притесняваше. Знаеше ли нещо, което аз не знаех?
Знаеше ли, че Джими ще е тук?
На чия страна беше и без това?
— Нека позная — каза Джими, приближавайки. — Имаш нещо общо с това малко бедствие. Бомби в резервоарите? Наистина ли? Много е подло да убиеш човек, докато кара.
Присвих очи, приплъзвайки се по-близо до Джейс.
— Много е подло да убиеш човек, само защото е искал да си тръгне.
Джими се засмя — гърлен звук, който отекна насред пустия паркинг.
— Не затова беше убит — отвърна Джими — и всички го знаем. Щом вземеш нещо, което не ти принадлежи, трябва да платиш цената.
Завъртях очи.
— Ако говориш за Мариана…
— Говоря за скапаните пари — отсече, вече само на няколко крачки от мен. — Говоря за това, че се опита да вземе сина на Дорнан.
Той отмести поглед към Джейс, а изражението му показваше ясно отвращение, докато го преценяваше.
Това бе моментът, в който реших да действам.
Даже не се замислих. Възползвах се от малката възможност, която се беше открила. Без да откъсвам поглед от Джими, отскубнах ръката си от хватката на Джейс и се пресегнах към кръста му. Извадих оръжието измежду топлата му кожа и дънките и го вдигнах към самодоволното лице на Джими.
Наглото му изражение изчезна, заменено от горчива ненавист. Усмихнах се зловещо, усещайки оръжието тежко в стабилната ми ръка.
— Винаги си бил твърде бавен, Джими. Затова те сложиха ниско в йерархията, спомняш ли си?