Спях като бебе всяка една нощ.
Притесняваше ме много, толкова много, че не бях мислила за това, принуждавах се да го игнорирам, но изведнъж си спомних за тези нощи и вече знаех защо не бях изплашена.
Не бях изплашена, защото знаех къде е. И знаех, че докато съм с него и той вярваше на лъжите ми, съм в безопасност. Не безопасност в традиционния смисъл — това беше мъжът, който ме биеше, който ме промуши, задето му се бях опълчила, който ме чукаше до безсъзнание и ме душеше, докато не ми се привидят звезди.
Но знаех къде беше. И знаех, че беше под въздействието на чара ми. И аз се хранех от болката и мъката му като пристрастена, удряйки го отново и отново, когато синовете му започнат да падат като домино, жертви на моето предателство.
Сега нямах представа какво ще се случи. Дали ще се събуди. Дали щеше да ме разобличи, преди да съм му произнесла смъртна присъда.
Дали той щеше да бъде този, който ще умре, или аз.
Дали Джейс щеше да ми прости наистина, или щеше да ме намрази толкова много, че самият той щеше да натисне спусъка.
Днешният кошмар беше класически. Возех се на задната седалка на някаква кола към деня на смъртта си преди шест години. Дорнан беше на шофьорското място, Макси на предната седалка, а Чад стоеше до мен със самодоволна усмивка на обезумялото си лице. Опитах се да отворя вратата, но нямаше дръжка. Заблъсках по прозореца и изведнъж и тримата се обърнаха към мен да ме погледнат, но нямаха лица. Само разложена плът и сбръчкани бели топчета на мястото на очите си. Чад се взираше в мен с празните си бели очи, а под тях се показа един дебел червей, правейки дупка в бузата му. Изведнъж колата беше отрупана с гърчещи се червеи, докато Чад се приближаваше все повече и ме приковаваше към вратата с ръцете си.
Изпищях и тогава червеите започнаха да пълзят към устата ми, изскачайки от всички посоки, за да се настанят в мен.
Трябваше да сляза от колата. Не бях мъртва като тях. Не бях мъртва! Чад се усмихна и се приведе напред, така че очите ни бяха на сантиметри, засмя се и погали бузата ми с дланта си, която беше проядена от червеи.
— Какво има, Джули? — попита, а дъхът му миришеше на гнило и смърт. — Мислиш, че можеш да избягаш от нас, само защото сме мъртви? Никога няма да си свободна. Принадлежиш ни.
Приближи се още и притисна мъртвешките си устни в моите, натиквайки езика си в устата ми. Изпищях, когато гърлото ми се напълни с мърдащи червеи, отчаяни за следващото си хранене.
— Джулиет! — Груби ръце ме разтресоха. Замахнах сляпо пред мен, все още наполовина в капан на отвратителния сън. — Джулс, аз съм. — Ръцете ме пуснаха и изведнъж стаята беше окъпана в светлина, карайки ме да се свивам от внезапната яркост.
Джейс стоеше пред вратата на спалнята си с ръка върху ключа на лампата. Носеше единствено черни боксерки въпреки студената нощ. Косата му беше разрошена, а очите му бяха подпухнали от спане. Отокът на окото, където Елиът го бе ударил, изглежда беше спаднал доста, но можех да видя спуканите кръвоносни съдове, които покриваха окото му като червена паяжина.
— Звучеше така, сякаш те убиват — каза. — Едва не получих сърдечен удар.
Потърках сънените си очи и погледнах към дигиталния часовник на нощното шкафче. Един сутринта. Едва бях заспала, когато ме е връхлетял кошмара. Мамка му. Толкова много се нуждаех от сън в момента, но макар Дорнан да беше в кома, не можех да си почина.
— Оу! — отвърнах. — Казах ли нещо?
— Нищо — добави той бързо. — Просто крещеше.
— Съжалявам.
Той застана до ръба на леглото, все още полузаспал.
— Е, опитай се да поспиш — каза сковано и загаси лампата, докато излизаше.
— Чакай — казах с малко повече отчаяност в гласа, колко ми се искаше.
Той се обърна бавно, а изражението на лицето му можеше да е гримаса или веселие. Не можех да преценя кое. Очите ми привикнаха към тъмнината и сребристата лунна светлина, която се процеждаше от прозореца над леглото, и можех да видя очертанията му.
Стоеше там неловко и оглеждаше стаята, поглеждайки навсякъде другаде само не и към мен.
— Можеш ли… да останеш за малко? — Не исках да оставам сама. Предпочитах всичко друго, само да не съм сама със спомена за мъртвия му брат, който пъхаше езика си в гърлото ми.
Сигурно беше видял страхът на лицето ми, защото неловкостта му изчезна.
— Толкова ли беше зле, а?
Кимнах.
— Да. Доста зле.
— Доообре — каза той, като седна на ръба на леглото. — Мърдай нататък. — За момент се загледах в него глупаво, докато той посочваше към леглото. — Лягам на леглото, Джулс. Един сутринта е, а аз съм адски уморен. Мърдай.