Преместих се чевръсто настрани и се завих със завивките в най-далечния край на двойното легло. Джейс преметна крака на леглото, обърна се настрани и се облегна на лакът, докато ме наблюдаваше.
— И аз имам кошмари понякога — каза тихо, а кафявите му очи потъмняха неспокойно в мрака.
Това ме удари като юмрук в корема, почти карайки ме да се превия на две от болка. Милото ми момче. Съдбата определено ни беше раздала шибани карти, когато е избирала бащите ни. Може и да обичах своя повече от всичко друго на този свят, но все пак беше избрал този живот, който ни беше отнел всичко, пред семейството. А Дорнан…
„Той уби майка ти. Защо не се опита да го убиеш?“
Бях твърде изплашена, за да го попитам и да наруша комфортната тишина, която ни заобикаляше. Точно сега, в този момент, исках да бъде тук с мен, а задаването на подобни трудни въпроси без съмнение щеше да разруши краткотрайния мир, който бяхме открили в нощта.
Преглътнах измъчено.
— Така ли?
Той кимна.
— Винаги за едно и също нещо.
Стиснах очи, когато продължи да говори.
— Вероятно не е това, което си мислиш — каза тихо. — Не е за онзи ден. А след него.
— След него? — попитах колебливо.
— Да — каза той, говорейки бавно и отчетливо, сякаш всяка дума го измъчваше. — Намирам се на твоето погребение, ковчегът ти се спуска в земята и тогава чувам как викаш името ми.
— О, така ли? — попитах, а буцата в гърлото ми беше като болезнено пулсиране.
— Сега има смисъл, предполагам. — Ръката му докосна стомаха ми. — Мамка му! — каза. — Къде ти е ръката?
Пресегнах се пред мен и ръцете ни се намериха в тъмното. Дланта му беше топла, много по-голяма от моята, и когато обгръщаше моята, ме успокояваше повече, отколкото можех да си представя. Беше най-обикновен жест, но в този момент ме караше да се чувствам изключително обичана и закриляна.
— Продължавай — подтикнах го. — Защо има смисъл?
— О! — каза той. — Е, има смисъл, че съм те сънувал погребана жива. Не си била мъртва.
Въздъхнах.
— Съжалявам, че трябваше да минеш през това. Толкова много съжалявам.
Видях как раменете му се присвиват в тъмнината. Ръката му беше топла около моята и аз я стисках здраво, отказвайки да я пусна, не и още.
— Нещата са такива, каквито са.
Никой от двама ни не проговори известно време.
— Кажи ми — каза той най-накрая. — Какво сънуваш? Това, което се случи онзи следобед ли? Или нещо друго?
„Понякога сънувам теб.“
— Понякога е за онова — казах измъчено. Усещах гърлото си като шкурка. — Но през по-голямата част е абстрактно, нали се сещаш? Серия от картини, които повечето хора биха сметнали за нормални.
Гласът ми се пречупи на думата „нормални“ и аз прочистих леко гърло, за да се съвзема.
— Всичко е наред — каза той бързо. — Не е нужно да казваш нищо повече.
— Добре съм — отвърнах и преглътнах камъка в гърлото си. — Мога да се справя. Защитен механизъм, скъпи.
— Не ти вярвам.
Разговорът прекъсна за момент, когато потънах по-дълбоко в съвместната ни мъка. Общата ни скръб.
— Мисля за теб постоянно — прошепнах, изненадвайки себе си с откровеното си признание. — Никога не успях да те забравя. Вярваш ли на това?
— Да — отвърна той и можех да чуя емоциите в гласа му.
— Защо? — попитах. — Нямаш никаква причина да ми се доверяваш след всичко неща, които направих. Защо ми вярваш?
— Защото… — започна той, а аз бях толкова близо да се разпадна, че можех да вкуся солените си сълзи много преди да са потекли. — Защото, когато викаше преди малко, не бяха просто писъци.
Знаех си!
Гласът му се пречупи от тежестта на миналото ни.
— Викаше мен, Джулс. Отново и отново. За момент си бях помислил, че аз сънувам кошмар, докато не се събудих и не осъзнах, че продължавам да те чувам как викаш името ми.
Проклети изблици. Плачех.
— Винаги беше ти — казах, а дъхът ми пресекна, докато си поемах въздух. — Винаги си ти.
Преди да съм си променила решението, се преместих напред и стопих разстоянието помежду ни. Сгуших лице под брадичката му, телата ни се притиснаха плътно едно в друго и аз се вкопчих в него.
От шест години копнеех да ме държи така. Да ме държи, да гали косата ми и да ми нашепва, че всичко ще бъде наред. Думите бяха малко по-различни, но нямах нищо против. Това тук и сега беше всичко, което исках.
— Можеш ли да ми простиш? — прошепнах отчаяно между риданията си.
— Вече съм ти простил — отвърна той. — По дяволите, Джулс, можеш да изгориш целия свят до основи и пак ще ти простя.