— Да — казах, сещайки се за дните, в които бяхме влюбени тийнейджъри на пристанището Санта Моника.
— Вземи си яке — каза той.
Намръщих се и погледнах към дигиталния часовник, вграден в предната част на фурната.
— Почти десет вечерта е — възразих.
Джейс присви рамене.
— Трябва да има нещо хубаво в това да си Джипси Брадър, нали?
Наистина, пазачът, отговорен за пристанището, ни пусна без колебание. Все още бях учудена от внезапната смяна на настроението на Джейс, когато се прибра в къщи, и страхувах се да призная, леко подозрителна, че имаше нещо, което не ми казваше.
— Мислех, че ще си ми ядосан — прошепнах, когато Джейс ме поведе по дървеното пристанище.
Спря и аз едва не се блъснах в него, докато продължих да крача. Обърна се и ме хвана за раменете, задържайки ме на място.
— Не съм ти ядосан — каза той, като стисна ръката ми в своята. — Изплашен съм до мозъка на костите си за теб. За двама ни.
— Всичко ще бъде наред — прошепнах, но едно малко гласче в мен викаше в протест. Настояваше за отговори на въпросите, които ме измъчваха.
„Защо си още тук?“
„Защо не ги уби още преди години?“
Игнорирах ги, защото кой знаеше колко време имахме заедно? Не исках да му задавам тези въпроси, защото не знаех дали ще понеса отговорите.
А и без това не знаех какви отговори изобщо щяха да ме задоволят.
Той ме погледна странно, хвана ръката ми и продължи да ме дърпа напред. Един момент по-късно ме повдигна в една от пътническите кабинки, преди да се качи и той.
— Никакво потегляне — подчертах.
Джейс присви рамене и уви ръка около моите, докато стояхме в тъмнината на празното пристанище, единственият звук идваше от вълните, които се разбиваха в пясъка под нас.
Не можех да се спра. Трябваше да го попитам.
— Какво… се случи с теб след това? — попитах с едва доловим шепот. „След като умрях.“
Той застина моментално, а ръката му около раменете ми се напрегна.
— Нищо — побърза да отговори.
— Джейс — настоях аз, — можеш да ми се довериш.
Той въздъхна.
— Не става въпрос за доверие, Джулс.
— Е, какво тогава? — попитах.
Той отпусна отново ръката си и можех да разбера, че използва всичкия си самоконтрол, за да се държи непринудено, когато нещо в него го изгаряше.
— Джейс — казах ясно, — защо не си тръгна?
Той отдръпна ръката си толкова бързо, че нямах време да реагирам. Устата ми се отвори, докато наблюдавах как принуденото му небрежно изражение стана яростно.
— Мен никой не ме спаси — отвърна горчиво. — Никой не ме измъкна в нощта и не инсценира смъртта ми. Така че, да. Трябваше да се спася сам. Или да умра, опитвайки се.
— Какво изобщо означава това? — Изведнъж усетих студ без ръката му около мен. — Джейс, не се опитвам да бъда кучка. Просто искам да разбера.
Той стисна юмруци гневно, изправи се и изскочи от кабинката.
— Не ми пука дали разбираш, или не — избухна той, смайвайки ме. — Има неща, за които просто не говорим.
— Джейс… — опитах се да кажа.
— Искаш ли да те попитам какво е чувството да чукаш баща ми? — настоя той. Мамка му, наистина беше разгневен. Толкова бях слисана, че даже не можех да се засегна от въпроса му.
— Какво, мислиш, се случи, Джулиет? — попита, сякаш бях най-глупавият човек в целия свят и ми се прииска да заплача. — Не мислиш ли, че щях да се махна при първата възможност, която ми се отдадеше? Че щях да убия всеки един от тях заради това, което ти бяха причинили?
Сърцето ми се сви, когато си представих през какво трябва да е преминал след смъртта ми и докато ги е гледал как ме изнасилват.
— Съжалявам — казах отчаяно. Той ритна нещо на земята, отказвайки да ме погледне.
— Да, аз също — отвърна.
— Искаш ли да говорим за това? — изстрелях, моментално съжалявайки за избора си на думи.
— Не — отвърна той горчиво. — Не искам да говоря за това. Никога.
Тъй като спонтанното пътуване до виенското колело се провали, двамата вървяхме към вкъщи замислени — Джейс крачеше напред, а аз подтичвах след него, правейки по две забързани крачки за една негова. Веднага щом влязохме в апартамента, той се отправи директно към спалнята си и затвори вратата в лицето ми, оставяйки ме сама в коридора.
Сама с болезненото ми любопитство. Какво, по дяволите, се беше случило с него, след като бях умряла? Никога не бях мислила за детайлите, тъй като винаги бях заета със собственото си отчаяние. Мамка му! Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа за болката, която носеше в себе си като граната, готова да избухне всеки момент. Никога не се бях замисляла за загубата му. За страха му.