Но тук беше и уловката. Спомняте ли си, когато казах, че нищо хубаво не е вечно?
Е, беше истина.
Едно обаждане осем дни след експлозията разруши крехкото ни спокойствие.
Защото Дорнан се бе събудил.
Тринадесета глава
Стоях на балкона с крака качени върху парапета пред мен и гледах към океана. Този следобед нямаше вятър и водата беше гладка като стъкло. Гледката беше възхитителна и някак се успокоявах само от факта, че можех да я видя. Хора върху дълги дъски гребяха в залива. Сърфистите на брега бяха забравили за сърфовете си, тъй като нямаше вълни. Децата правеха замъци на пясъка, а в далечината можех да видя виенското колело, което се въртеше на пристанището.
Пред мен имаше толкова много жизненост — хора, които водеха нормален и необременен начин на живот? Хора без цена на главите си.
Хора, на които не се налагаше да умрат, за да се измъкнат от живота, в който бяха родени.
Исках да бъда една от тях, но докато слушах как Джейс говори по телефона в кухнята, отново си спомних за ужасното съществуване, което споделяхме. Жестоката реалност за семействата ни и техните грехове.
— Толкова бързо? — попита Джейс някой по телефона. — Той беше в шибана кома преди два дни. — Пауза. — Както и да е. Значи сега е в жилищната сграда на клуба?
Стомахът ми се сви от ужас и аз погледнах към земята. Не можех да гледам към красивото виенско колело или към невинните деца на плажа, докато мислех за Дорнан.
— Да, ще дойда — каза Джейс. Чух как хвърля нещо на пейката и предположих, че е телефона му.
Станах и влязох в кухнята, като едва не се блъснах в него. Погледнахме се странно, докато вълните на реалността не започнаха да се разбиват в тънката стена на отричане и надежда.
— Буден е — каза Джейс мрачно.
— Толкова бързо? — попитах.
— От вчера всъщност — отвърна Джейс. Горчивината в гласа му беше като отрова. — Трябва да отида във „Va Va Voom“, за да го видя.
Вече грабвах дамската си чанта, когато се обърнах и видях ужасеното изражение на Джейс.
— Какво? — попитах разтревожена.
Той посочи към чантата ми.
— Какво правиш?
Погледнах надолу, очаквайки да видя паяк или нещо подобно, но там нямаше нищо.
— Идвам с теб.
Лицето на Джейс се изкриви от ярост.
— Няма. Да. Идваш — изръмжа.
Повдигнах вежди.
— Ще очаква да види Сами. Ако не отида там, ще ме убие.
Джейс поклати глава.
— Така или иначе ще те убие. Какво, по дяволите, не е наред с теб?
— Много неща не са ми наред — сопнах се нетърпеливо. — Мисля, че вече го изяснихме.
— Няма да ти позволя да се доближиш до него, Джулиет.
Поклатих глава.
— Джейсън, какво мислеше, че ще се случи? Смяташе, че просто ще забравя за него само защото правихме секс няколко пъти?
Гласът ми беше по-злобен, отколкото възнамерявах, но бях побесняла. Какво си мислеше, че ще се откажа от отмъщението си толкова лесно?
Джейс прехапа устни и следващите думи бяха изречени с огромно затруднение.
— По дяволите, обичам те, Джулиет.
Усмихнах се въпреки напрежението.
— И аз те обичам, по дяволите. Но любовта ми към теб не променя омразата ми към него.
Джейс изглеждаше опасно близо да ме метне през рамо и да ме заключи в спалнята си, докато не ме убеди да стоя далеч от Дорнан. Но нямаше да му позволя. Отказвах да се откажа от отмъщението си срещу братята Рос и техния баща — дявол.
Засега бях отбелязала четири точки. А докато станат седем? Любовта щеше да почака.
— Мислиш, че това е забавно? — попита Джейс високо. — Отидох на скапаното ти погребение. Такова нещо не се забравя никога! А сега ще се върнеш там и ще очакваш, че той няма да те разкрие рано или късно? Този път ще те убие наистина.
Опитах се да запазя спокойствие.
— Може би ще го направи — присвих рамене. — През цялото време съществуваше тази опасност, но знаеш ли какво? Все още не ме е разобличил, Джейсън.
— Значи казваш — отвърна Джейс горчиво, — че желанието ти да го накараш да си плати е по-важно от това, което имаме помежду си?
— Не става въпрос за мен — контрирах. — Или за теб. Или за нас. Става въпрос за баща ми! За Мариана! Те умряха, опитвайки се да ни спасят от този живот, и ние сме длъжни да направим всичко по силите си, за да унищожим този мъж.
Очите на Джейс ме изгаряха. Мъката и неохотата в тях да ме пусне бяха твърде много за понасяне. Чувствах се така, сякаш не можех да дишам, особено когато постави ръце на раменете ми и ме замоли.
— Не така — каза пламенно. — Моля те, Джулс, не по този начин.
Сигурно беше грешната реакция, но моленето му ме ядосваше толкова много, че ми искаше да закрещя. Как смееше да използва това между нас срещу мен? Как смееше да се опитва да спре отмъщението ми срещу мъжа, който унищожи всички ни?