Пред очите ми падна перде и за жалост реших да нанеса фатален удар.
— Той уби майка ти и те остави да я намериш във вана, пълна с кръв. Ти си негов син, а той ти причини това? — Гласът ми заплашваше да се пречупи. Беше толкова писклив и остър. — Какво мислиш, че е направил с тях?! Знам, че са страдали. Знам го по-добре от всичко друго. — Притиснах ръце към гърдите си, докато мислех за баща си и за това, през което трябва да е преминал преди смъртта си. — Накарал ги е да страдат, а сега аз ще го накарам да страда.
Изражението на Джейс беше измъчено, застинало и решено.
— Джулиет — предупреди, — ако излезеш през тази врата…
— Ако изляза през тази врата, какво? — прекъснах го. — Какво ще направиш, а? Нищо, също както не направи нищо през изминалите шест години. — Бях гадна и не можех да се спра. — Не се притеснявай. Остави всичко на Джулс. Ще се погрижа за бъркотията, която ти никога не успя да изчистиш.
Отворих вратата рязко и я затръшнах яростно след мен, чувствайки силния трясък и жестокия жест изключително задоволителни.
В ръката си държах ключовете за колата на Джейс, и докато крачех към нея и отворих вратата, кръвта във вените ми беше кипнала.
Гняв и сладкият вкус на предстоящото отмъщение.
Четиринадесета глава
Стигнах до бурлеска клуба няколко минути по-късно, като паркирах няколко пресечки по-далеч, в случай че Дорнан ме видеше да карам колата на Джейс и поискаше обяснение. Пробягах няколкото пресечки до клуба, искайки да стигна там преди Джейс да пристигне с харлито си и да ме спре.
Входните врати бяха отворени, а мястото беше безлюдно в десет и петнадесет вторник сутринта. Заскитах се бавно. Притъмнената сцена предизвика стари спомени на повърхността, където дълбаеха нови рани.
Смазваща тежест.
Кожа.
Чифт черни очи, които светеха към нас откъм предната част на сцената. Емилио. Беше наблюдавал всичко, без дори да премигне, докато внуците му се редуваха да ме пречупят на две. Първо Чад, после Макси, а след това и останалите. Докато един ме изнасилваше, други двама държаха ръцете ми, а останалите обуздаваха Джейс, който викаше и се бореше срещу тях.
И тогава… една дума, изречена от бащата на Дорнан:
— Достатъчно!
Емилио нареди на всички да напуснат с изключение на Дорнан. Джейс беше в безсъзнание, след като се беше измъкнал за момент и беше ритнал Чейс в коляното достатъчно силно, за да го измести.
Което оставяше само мен, седяща гола с китки и глезени завързани за един стол. Счупеният ми нос издаваше странни хриптящи звуци, докато дишах през раздробени хрущяли и кръв. Беше студено и аз треперех неистово, докато голата ми плът настръхваше, срещайки хладния въздух.
Дорнан свали пистолета и ножа си от кобурите и ги постави показателно върху масичката до стола, на който седях. Камерата все още записваше, или поне така предположих, тъй като червената лампичка примигваше на всеки няколко секунди. На този етап, тъй като бях там вече в продължение на няколко часа, отдавна бях забравила за скромността си. Краката ми се бяха схванали, докато седях в локва от собствената си кръв, и вече не можех да усещам ръцете си.
Бързо бях преминала през фазите на скръбта, докато братята Рос ми бяха отнели онова, което не им принадлежеше. Първо шок и отричане, което беше отминало, когато Чад беше навлязъл в мен болезнено, премахвайки всяка възможност, че ужасите, които ми обещаваха, бяха само заплаха. Последва гняв, който изпитвах все още, кървяща и разгневена, докато Дорнан стоеше пред мен с безизразно лице.
— Кажи ми, Джули — каза той и аз потръпнах, когато го чух да използва името, с което само майка ми ме наричаше, — къде са парите?
Поклатих глава.
— Вече ти казах, не знам!
Дишането ми се учести, ужасена, докато го наблюдавах как си разкопчава колана. Исках да стисна очи, но не смеех да извърна поглед, за да не пропусна собствената си смърт.
— Какво правиш? — попитах паникьосана. Не и още. Не можех да понеса още. Не отново. Не и той.
Дорнан се придвижи като пантера, дебнеща плячката си, всяко движение бе премерено и тихо, докато измуши колана от гайките и го стисна пред себе си. Беше черен, кожен, с катарама във формата на череп.