Мамка му. Не отивах към бялата светлина. Слухът ми се възвърна и започнах да чувам притеснени гласове, които викаха за кръвни преливания и кислородни маски и осъзнах, че не умирам.
Връщаха ме обратно към живота.
Бях спряла да дишам. Единственият звук в моята вселена беше прекъсващият грохот и затихването на сърцето ми, което биеше хаотично, докато прескачаше към неестествения си заглъхващ ритъм. Някой извика за лопатки и аз си помислих колко е невероятно, че все още мога да чуя гласовете, въпреки че дробовете ми не се пълнеха с въздух.
Имах избор да се разтопя обратно в онова приветстване на смъртта, да се отдам, и няма да лъжа, беше адски изкушаващо. Оставих се да потъна по-дълбоко, същото падане, което изпитваш, когато заспиваш, но знаех, че нямаше да се събудя от този сън.
Изкрещях наум, когато силният ток удари гърдите ми и се плъзна по тялото ми, принуждавайки сърцето ми да не се предава и да забие, но аз отказвах спасителния пояс, отказвах да изплувам от собствената си гибел. Ако ръцете ми можеха да се движат, щях да ги избутам настрани и да настоя да ме оставят да умра на спокойствие.
Бях се примирила. Бях готова. Бях готова да умра.
И тогава в съзнанието ми се появи образ.
Джейс. Моето мило момче.
Обичах го. Ако имаше и най-малкия шанс да е жив, трябваше да оцелея заради него.
Изведнъж трябваше да живея.
Още един токов удар, по-силен от първия, запали нещо първично в мен: надежда, която гореше като опустошителен огън и гняв, които кипеше като отрова във вените ми.
— Върнахме я — каза един глас, този път по-близо.
Отворих уста и поех въздух, вдишвайки ценния въздух в дробовете си, докато болката се разпространяваше по тялото ми.
Бях родена отново — от ръба на смъртта — гола, кървава и пищяща, докато студената истина за оцеляването ми ме връхлетя.
Докато се заклевах да накарам Дорнан и синовете му да платят за греховете си.
Петнадесета глава
Примигнах, поклатих глава и дочух движение на горния етаж.
Дорнан.
Пригладих бялата си лятна рокля и се отправих тихо нагоре. Когато изкачих и последното стъпало, дочух скърцането на стол в офиса. Почуках тихо на вратата и я отворих.
Време бе за представление. Изобщо не бях подготвена за това, но поех въздух и дадох всичко от себе си. Не бях стигнала толкова далеч само за да се проваля накрая.
Дорнан стоеше зад бюрото си, а лаптопът му беше отворен пред него. Взираше се в него много настойчиво, но натисна един от клавишите, премествайки погледа си към мен, когато влязох в стаята.
— Сами — въздъхна.
— Добре ли си? — попитах колебливо, спирайки пред другия край на бюрото. Печелех време. След като бях правила любов с Джейс, не можех да понеса мисълта за допира на Дорнан по кожата ми.
Той стана от стола си, а способността му да върви очевидно не беше засегната. Възхищавах се на този факт.
— Можеш да вървиш — казах изненадана. — Не мога да повярвам. След случилото се?
Копелето с най-големия късмет на този свят. Взривът трябваше да го убие.
— Ела тук, ти, малка курво — каза той, а зъбите му скръцнаха в гротескна гримаса. Заздравяващите белези, които покриваха всяка част от тялото му, правеха нещата още по-зле.
— Уау — отвърнах безгрижно, изненадана. — Целуваш майка си с тази уста?
Дорнан се усмихна, оголвайки зъбите си, а светът ми се разби на парченца около мен, когато чух вратата да се затръшва зад мен и да се заключва от външната страна.
Той обърна лаптопа си, така че да мога да видя видеото, което гледа, и сърцето ми се сви, докато коленете ми заплашиха да се превият под мен.
Докато осъзная какво гледах.
Кадри от камера за наблюдение, заснела някакво момиче. Момиче в гараж, облечено единствено по тънка нощница, движенията ѝ бяха бързи и експедитивни, докато поставя грубо направените бомби в резервоарите на моторите на враговете си. Сърцето ми се качи в гърлото, докато продължих да гледам дисплея, напълно погълната. Когато момичето се обърна, камерата улови лицето ѝ под инфрачервената светлина и аз видях нейното безпокойство.
Нейното вълнение.
Какво глупаво момиче.
Направих крачка назад, а дупето ми се удари във вратата, когато той отговори на въпроса ми.
„Целуваш майка си с тази уста?“
— Не — отвърна той, като заобиколи бюрото и тръгна към мен, — но целувах твоята майка с нея много пъти.
Той се усмихна, когато изрече финалната дума в тишината.