— Ето — каза, а звукът от говора му се мъчеше да си проправи път през бученето в ушите ми. — Пий.
Поех бутилката с вода и я повдигнах нетърпеливо, отпивайки колкото се може по-бързо и повече. В този момент ме обзе паника и умът ми се избистри.
Какво щеше да ми направи? Искам да кажа, застреля Джими, така че би трябвало да му вярвам, нали така?
Вярвах му. Винаги съм му вярвала. Но от това доверие ме побиваха тръпки. Щях да го последвам до бездната на Ада, ако ме помолеше, и дори нямаше да попитам защо.
Сърцето ми се сви от мъчителна любов и едва не проплаках. Притиснах длан към гърдите си, а дъхът ми изведнъж се учести, докато се борех да запазя контрол. Бях имала много паник атаки, обикновено прекарани в гардероба на Елиът всеки път, когато чуех мотор или залповете от ауспуха на кола. Не бях изпадала в такава от много дълго време.
Предполагам защото досега съм се контролирала. Крехък контрол, който сега бе напълно разбит. Дорнан не бе умрял. Същността на това ме удари като товарен влак.
В далечината прогърмя оръжие или може би ауспухът на кола — никога не можех да направя разлика между двете. Но каквото и да беше, дълбокото бумтене си проправи път в гърдите ми и се уви около сърцето ми, карайки го да препуска бясно.
Джейс събра окървавените кърпички и ги захвърли на задната седалка, преди да се обърне към мен. Лицето му се изкриви загрижено, докато ме наблюдаваше как превъртам. Изведнъж стана толкова задушно, че изпитах нужда да изляза от колата. Отворих вратата и се отпуснах върху мръсния асфалт, който бележеше границите на бензиностанцията. Чух как Джейс извика нещо зад мен, но не обърнах внимание. Викаше една дума — три срички отново и отново — и когато краката ми затичаха по голия асфалт, осъзнах, че вика името ми. Джулиет! Джулиет!
Втурнах се като подплашен заек към задната част на бензиностанцията и спрях за момент. Имаше редици изсъхващи царевични стебла, поле, което отчаяно се нуждаеше от вода така, както аз се нуждаех Дорнан да получи табелка на пръста си в моргата. С две думи, ако полето не получеше вода, а Дорнан не умреше, аз и царевицата щяхме да сме адски преебани.
Джейс зави на ъгъла зад мен.
— Защо бягаш? — попита задъхан.
Още залпове. Силни. Проглушаващи. Изстрели?
Побягнах.
Защо бягах? Нямах представа. Щом се гмурнах между царевичните стъбла, те се допираха в мен и драскаха голите ми рамене. Усещах болка в стъпалата, когато грубата шума прободеше меката плът.
Все още викаше името ми, тези три срички отново и отново, карайки ме да бягам по-бързо и да се задъхвам.
Джу-ли-ет.
Успокой се, казваше рационалният глас в мен. Просто имаш паник атака. Срив. Всичко ще бъде наред.
Бум.
Но другият глас, петнадесетгодишното момиче, което се пъхаше в шкафовете и под леглото, когато се изплашеше от силни звуци… Тя беше ужасена. Освен това си повтаряше: Дорнан е жив. Дорнан е жив.
Исках да послушам рационалния глас. Наистина. Но другият беше толкова по-силен. А и Джейс. Бях се отдалечила още повече от него, затова се свлякох на земята върху пръстта и грубите, грапави царевични обвивки, които се забиваха в плътта ми. Притиснах коленете си близо до гърдите и зарових лице в тях, така че да не виждам нищо, така че да съм в безопасност. Да съм скрита.
Останах така дълго, точно колко не знам. Накрая започнах да се унасям, докато една ръка не ме сграбчи за рамото и не се събудих.
Беше адски тъмно, сгушена между тези царевични стъбла. Писъкът ми даже не успя да прониже изолираната им плътност. И тогава, преди да съм успяла да се преборя, една голяма длан покри устата ми. Силни ръце се увиха около гръдния ми кош и ме повдигнаха така, че краката ми не докосваха земята. Ритах и се мятах, но се изморих бързо, тъй като адреналинът ми се беше изчерпал, а тялото ми беше пострадало и изтощено.
— Успокой се — каза Джейс и този път можех да го чуя ясно. Какво, по дяволите, се случваше със слуха ми?
Отпуснах тялото си малко по малко, докато не увиснах в ръцете му, все още във въздуха. Внимателно ме пусна да стъпя на земята и ме завъртя в обятията си, така че лицето ми да е към гърдите му. Бузите ми бяха мокри, но не можех да разбера защо. Плачех ли?
Не. Валеше. Малки капки дъжд капеха върху лицето ми, сякаш небето плачеше за мен, когато Джейс повдигна брадичката ми със силните си пръсти.
— Защо побягна? — попита, а лицето му се смръщи от загриженост. — Мислиш, че ще те нараня ли?
Поклатих глава и потръпнах, когато още един силен удар разцепи мрака, този път по-близо до нас. Ръцете на Джейс се стегнаха около мен, когато отново започнах да се паникьосвам и да се опитвам да избягам от него.