— Изстрели — успях да кажа. — Някой стреля.
Тогава той се усмихна, а аз не можех да си представя кое в стрелбата по някой му се струваше толкова забавно. Посочи към небето с една ръка, увита около раменете ми, и лицето му се озари.
— Фойерверки, Джулс — каза нежно, притискайки ме колкото се можеше по-близо до гърдите си. — Виж.
Килнах главата си назад, така че да гледам право в мастилено черното нощно небе. Разтресе ме още един гръм, но този път не извърнах поглед, защото изведнъж небето се озари с блещукащи парченца светлина, които приличаха на падащи върху земята диаманти.
И просто така, страхът ми вече беше изчезнал.
Зарята приключи и Джейс ме поведе отново към колата, закопчавайки ме с колана за седалката, сякаш бях малко дете. Не ми убягна изкусния начин, по който натисна бутона за заключване, което означаваше, че не мога да отворя вратата си от вътрешната страна.
— За твое добро — каза, като ме заклещи в колата. Не отговорих. Тялото ми бе натежало и премръзнало, а кожата ми бе влажна от ситния дъждец, който пръскаше отвън.
— Трябва да поспиш — продължи той, думите му бяха пресипнали и приглушени.
Пътувахме в тишина. Беше нощ и трябваше да се връщаме обратно в жилищната сграда на клуба, но вместо това Джейс обърна колата и потегли към апартамента си.
Едната му ръка беше на волана, а другата стискаше моята. Виждах го как през няколко минути ми хвърляше скришом погледи. Пръстите ми бяха като премазани в голямата му длан. Сякаш се държеше здраво за мен, страхувайки се, че ако ме пусне, може да се понеса в тъмнината все едно съм била само плод на въображението му. Не говорихме. Взирах се напред, забелязвайки от време на време сълзите по бузите ми с периферното си зрение, когато минавахме под някоя изключително ярка улична лампа.
И тогава пристигнахме у дома. Неговият дом.
Нашето убежище.
Изглеждахме окаяна двойка. Той беше на автопилот, а аз изпадах в шок, неспособна да проговоря или да помръдна. Останах вкопчена в седалката, от очите ми бликаха нови сълзи, докато срамът и вината ме притискаха толкова силно, че се чувствах така, сякаш се давя.
Силното момиче — борецът — вече я нямаше. На нейно място беше това смирено, ужасено дете, чиято съдба лежеше в ръцете на момчето, което бе обичала.
Момчето, което все още обичаше.
Вратата ми се отвори и аз бях подканена да се изправя и след това да изкача стълбите. Ушите ми още бучаха. Цялото ми тяло се тресеше. Устните ми все още бяха чувствителни от разтърсващата целувка на Джейс, която имах чувството, че бях получила преди векове, вместо само преди няколко часа.
Когато стигнахме първия етаж, Джейс ме придържаше с една ръка около кръста, докато тършуваше за ключа на входната си врата.
Когато най-накрая влязохме, видях дивана му и за момент ми се привидя, че баща ми стои на него и ни наблюдава. Примигнах и той изчезна като призрачен спомен, породен от свръх активното ми въображение.
Джейс ме поведе към банята и аз зърнах изражението си в огледалото, докато той пускаше душа — топла и силна струя. Бях същинска бъркотия. Имах наслоени по косата си прах и мазилка, отломки от взривната вълна, която разцепи на две предната част на имението на Емилио като нож, режещ масло, само че причинявайки много, много по-голям безпорядък. И на всичкото отгоре имаше и петна от засъхнала лепкава слуз в косата ми, която знаех, че е късметлийската ми порция от кръвта и мозъка на Джими.
Взрях се в пода, защото не можех да погледна към Джейс. Очите му обходиха лицето ми и аз се зачудих какво ли търсеше да види на него. Доказателство? Разпознаване? Спомени?
Усещах ушите си влажни и се зачудих дали не кървяха, защото все още не можех да чувам добре, а бученето в главата ми беше стигнало връхната си точка.
Караше ме да се чудя как, по дяволите, всички други оцеляха, а аз все още бях разтърсена от взривната вълна от мотора на Дорнан, след като бях много по-далеч.
Как беше оцелял Дорнан?
Знам, че вероятно не чувах, защото Джейс беше застрелял Джими на сантиметри от лицето ми. Но бях разтърсена от взривната вълна много преди Джими да се намеси.
— Панталоните — каза Джейс, докато клекнал пред мен подръпваше дънките ми. Гледаше ме така, сякаш вече го беше казал няколко пъти, но ако беше така, то не го бях чула. Отворих уста да му отвърна, че буквално бях оглушала, но тъй като не успях да оформя думите, просто стиснах устни и преглътнах измъчено.
Разкопчах копчето на дънките си и се хванах за раменете му, когато той ги свлече надолу, а аз отстъпих от тях с треперещи крака. Той се надигна и се опита да ме погледне в очите, но аз извърнах глава и се загледах като хипнотизирана в струята на душа, която се удряше в лъскавите бели плочки на стената и издигащите се облаци пара.