За първи път не се поколебах.
И му разказах всичко.
Четвърта глава
Казах му всичко, което се беше случило от момента, в който Елиът ме измъкна от болницата, където Джипси Брадърс се бяха събрали, за да ме убият, до момента, в който бомбите избухнаха. Пропуснах подробните детайли, засягащи Дорнан и Елиът, защото не можех да понеса да разстроя Джейс повече, отколкото вече беше разстроен. А и без това той знаеше. Беше виждал. Фактът, че бях имала сексуална връзка с Дорнан по собствено желание винаги щеше да води до загуба на каквато и да е надежда между мен и Джейс.
Гласът ми беше непоколебим, докато приказвах. Не плаках. Обобщих всичко изключително нехайно, сякаш говорех за някоя друга. Някоя непозната.
Горкото момиче.
Когато приключих, прочистих гърло и се изправих.
— Трябва да се обадя на Елиът — казах му. — Сигурно се побърква от притеснение.
Ръката на Джейс се стрелна към мен, изненадвайки ме, когато уви пръстите си около рамото ми и ме издърпа отново надолу.
— Не — каза той, — още не сме свършили.
Седнах и се загледах в пода.
— Никога няма да свърши — прошепнах. — Не и докато той е жив.
Той придърпа стола си по-близо, ръката му се уви около врата ми, а аз се загледах как се бори с противопоставящите се емоции на гняв и привързаност, които бяха ясно изписани на лицето му. Отначало хватката му беше почти жестока, властна, но дланта му беше топла и отпусната. Притиснах се към допира му, малък отдих от есенния бриз, който ме разхлаждаше, докато духаше право от океана.
— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук? Преди шест години?
Кимнах, наслаждавайки се на чувството от пръстите му, който се плъзгаха нагоре-надолу по врата ми. Тогава ме връхлетя спомен от миналото — двамата с Джейс седящи на дивана, хванати здраво за хлъзгащите се от потта ръце, докато баща ми и доведената майка на Джейс крояха план да избягат от Джипси Брадърс и всички ужасни неща, които вървяха с тях.
— Не успяха да се измъкнат — Джейс каза сериозно. Изпуснах една тиха въздишка, почти като стон, но с повече сила и емоция.
— Знам — отвърнах, а изведнъж очите ми плувнаха отново.
— Съжалявам — каза той. — Сигурно си се надявала, че са се измъкнали по същия начин като теб.
Присвих рамене.
— Предполагам една малка част от мен винаги се бе надявала. Но дълбоко в себе си знаех. Не са успели. — Последното изречение беше шепот, който и самата аз не можех да чуя.
— Беше ли там, когато умря? — попитах.
Лицето на Джейс се напълни с тъга. Той пусна врата ми и ме хвана за ръката, стискайки я.
— Да.
Преглътнах немощно и затворих очи, когато изживените ужаси затанцуваха пред потъмнелите ми клепачи.
— Измъчваха ли го?
Още едно стискане. Поколеба се с една секунда по-дълго.
— Не.
— Не си много добър лъжец — казах накъсано и отворих очи да го погледна.
Той клюмна видимо в стола си, заби поглед в земята, а раменете му се отпуснаха.
— Не — отвърна печално, — не съм.
Чукане. Отначало тихо и далечно, но не след дълго се засили, докато не се чуваше така, сякаш някой блъскаше по входната врата на апартамента на Джейс.
Погледите ни се срещнаха. Изражението на Джейс наподобяваше напълно паниката, която изпитвах в гърдите си.
— Казала ли си на някой, че си тук?
Поклатих глава и тогава се сетих за мъжа в болницата.
— Мислиш ли, че някой те е видял как застрелваш Джими?
Лицето на Джейс пребледня, преди да се върне отново към хладната и гневна маска, с която бях свикнала.
— Съмнявам се. А има и друго. Трябваше да съм в клуба.
Захапах устна и погледнах към вратата, когато чукането спря толкова внезапно, колкото беше започнало.
— Стой тук — каза Джейс, като измъкна някакво оръжие от колана си и го килна нагоре. Повдигнах вежди, които сякаш казваха: „Няма да чакам тук“, но той ми махна раздразнено с ръка.
— Сериозен съм! — просъска. — Ако се нуждая от помощта ти, ще ти я поискам.
Завъртях очи.
— Е, поне имаш ли да ми дадеш оръжие, за да мога да се защитавам?
Той ме погледна несигурно.
— Откъде да знам, че няма да ме застреляш?
За малко да падна от стола си.
— Това съм аз. Ако исках да те застрелям, вече щеше да си шибан труп.
Той въздъхна.
— Да, добре казано. Има едно под средната възглавница на дивана. Вземи го и не мърдай оттук, чуваш ли?
Едва не отвърнах „да, тате“, но това някак си не беше готино, като се имаше предвид настоящата ни ситуация, в която се чуках с баща му и прочее. Вместо това просто кимнах и го последвах в къщата. Той се отправи към входната врата, докато аз се отклоних към хола и паднах на колене пред дивана. Хванах езичето на средната възглавница, повдигнах я леко и пъхнах другата си ръка под нея. След няколко опипвания пръстите ми се докоснаха до нещо студено и метално. Внимателно опипах дръжката и обвих дланта си около нея, внимавайки да не е насочен към мен. Когато го извадих, видях, че е револвер с пуснат предпазител. Повдигнах механизма и отворих патронника, спокойна да видя, че беше пълен с лъскави, месингови на цвят патрони. С едно движение на китката патронника се затвори отново готов за действие, когато и да реша да натисна спусъка.